А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (89)

88.

24 декември 1917

Хелена е невероятна с новата си рокля. Цяла седмица проби и всичко това ми струваше цяло състояние, но търпеливото чакане си заслужава всеки шилинг, който платих. Хелена е направо блестяща. Танцуваме, и двамата сме забравили обещанието й да не се претоварва. Не мога да й откажа.

Не помръдвам много, тъй като болката в крака ми не ми позволява, и вероятно за първи — дано не е последен — път в съвместния ни живот си пасваме добре на дансинга. Музиката се забавя, тя полага глава на рамото ми и аз забравям за човекоподобната маймуна в тръбата. Светът отново изглежда нормален, за пръв път след взрива на онзи тунел на Западния фронт.

А после, като мъглата в тръбата, всичко се разсейва. Музиката спира и лорд Бартън взема думата, като вдига чаша. Посвещава тоста си на мен — новия шеф на отдела за превози в „Имари“, съпруг на дъщеря му и герой от войната. Из стаята кимат глави. Някой подхвърля шега за модерния Лазар, върнал се от мъртвите. Смях. Усмихвам се. Хелена ме прегръща по-силно. Бартън най-сетне приключва и из стаята се надигат чаши, а присъстващите ми кимат. Покланям се несръчно и отвеждам Хелена при нашата маса.

В този момент по някаква причина, която не разбирам, мога да мисля само за последния път, когато видях баща ми в деня, преди да отплавам на война. Беше се напил и бе изгубил самоконтрол — за първи и последен път, единствения път, когато го видях в подобно състояние. През онази нощ ми разказа за детството си и аз го разбрах, или поне така си мисля. Доколко можеш да разбереш когото и да било?

Живеехме в скромна къщичка в центъра на Чарлстън, Западна Вирджиния, заобиколена от други къщи на хора, които работеха за баща ми. Неговите колеги — другите собственици, търговци и банкери — живееха в другия край на града, но баща ми предпочиташе да е така.

Крачеше из всекидневната и от устата му хвърчеше слюнка, докато говореше. Седях с новата си американска униформа и с едничката медна звезда на лейтенант на яката.

— Изглеждаш също толкова глупаво, колкото един друг човек, когото познавах и който постъпи в армията. Беше зашеметен от радост, когато се прибра тичешком. Размахваше писмото във въздуха сякаш му е писал лично Бог. Прочете ни го, но тогава не разбрах повечето. Тъкмо се местехме на юг, във Вирджиния. Войната между щатите бе избухнала две години по-рано. Не си спомням точно кога, но по това време бе станала доста кървава. И двете страни се нуждаеха от още мъже, свежа плът за месомелачката. Но ако си достатъчно богат, няма нужда да ходиш. Вместо това пращаш заместник. Та някакъв богат южняшки плантатор бе наел дядо ти за такъв заместник. Представяш ли си — да наемеш човек, който да умре вместо теб във войната, само защото имаш пари. Когато започнат тазгодишния набор на новобранци, ще се погрижа нито един сенатор да не може да прати заместник.

— Не им трябват новобранци. Храбри мъже се записват с хиляди…

Той се разсмя и си наля ново питие.

— Храбри мъже с хиляди! Глупаци по гарите, които вярват, че на света има слава, величие и приключение. Те не знаят цената на войната. Цената, която трябва да платите. — Поклати глава и отпи дълга глътка, почти пресуши чашата. — Но скоро играта ще загрубее и тогава ще трябва да обявят набор, също както стана в Щатите по време на Гражданската война. В началото не го направиха, трябваше да минат две години, и когато хората разбраха какво става, богатите започнаха да пращат вместо тях бедняци като баща ми. Но пощата е доста бавна, когато живееш край канадската граница, особено ако си дървар и къщата ти е извън града. Когато стигнахме Вирджиния, въпросният плантатор вече бе наел друг заместник, каза, че тъй като не получил вест от баща ми, се изплашил, че ще трябва да се яви сам, боже опази! Но ние бяхме във Вирджиния и баща ми бе твърдо решен да изкара цяло състояние — хиляда долара, колкото плащаха на заместниците, наистина си беше състояние. И значи той си намери друг плантатор, навлече онази смачкана униформа и загина с нея. Когато Югът изгуби, страната се срина и огромното парче земя, обещано на дядо ти като възнаграждение, бе закупено от някакъв северняшки контрабандист на стъпалата на областното съдилище с мизерни центове срещу долар.

Наля си пак и продължи:

— Но това бе най-малкото зло. Гледах как единственият ми брат умира от тиф, докато окупиралите ни войници от Севера ни прогониха от дома ни — ако може да се нарече така паянтовата барака, в която живеехме. Новият й собственик заповяда да ни изгонят, но майка ми сключи сделка — да работи на полето, ако останем. И така стана. Бъхти се на тези полета, докато не й взеха здравето и не си отиде от този свят. Бях на дванайсет, когато напуснах плантацията и поех към Западна Вирджиния. Не беше лесно да си намериш работа в мините, но имаха нужда от момчета — колкото по-малки, толкова по-добре, за да пълзят из тесните тунели. Та ето каква е цената на войната. Сега вече знаеш. Поне нямаш семейство. Това е, което те очаква — смърт или бедност. Ако някога си се чудил защо съм бил толкова суров с теб, толкова груб, толкова взискателен — ето ти отговора. Животът е труден — за всички — но ако си глупав или слаб, е направо ад. Ти не си нито глупав, нито слаб, погрижих се за това, и виж как ми се отплащаш.

— Тази война е различна…

— Войната винаги е една и съща. Само имената на мъртвите се сменят. Винаги става дума за едно — коя група от богаташи да получи повече. Наричат я Великата война — хитър етикет. Това е европейската Гражданска война, въпросът е само кой крал или кралица ще сложи ръка на континента, когато тя свърши. Щатите нямат работа там, затова гласувах против. Европейците бяха достатъчно благоразумни да не се намесват в нашата гражданска война и човек би помислил, че ще е най-добре да направим същото. Цялата тази история на практика се свежда до разпра между кралски фамилии, те всички са братовчеди.

— И наши братовчеди също. Нашата родина е притисната до стената. Те биха ни се притекли на помощ, ако сме изправени пред пълно унищожение.

— Нищо не им дължим. Америка е наша. Платили сме за тази земя с нашата кръв, пот и сълзи — единствената валута, която винаги се котира.

— Имат отчаяна нужда от минни специалисти. Тунелната война може да ускори края на общата. Искаш да си стоя вкъщи? Там мога да спасявам хора.

— Не можеш да ги спасиш. — Той изглеждаше отвратен. — Не си разбрал и думичка от това, което ти казах, нали? Махай се. Дори да доживееш до края на войната, не се връщай. Но ми направи една услуга заради всичко, което съм ти дал. Когато осъзнаеш, че водиш нечия чужда война, просто си тръгни. И не създавай семейство, докато не свалиш униформата. Не бъди жесток и алчен като мен. Ние прекосихме опустошения Север, за да стигнем до плантацията във Вирджиния. Баща ми знаеше с какво се захващаме, но тръгна, без да се поколебае. Когато видиш войната, ще разбереш. Направи по-добър избор от този, който направи днес.

После излезе от стаята и никога повече не го видях.

Толкова съм се унесъл в спомени, че не забелязвам върволицата хора, които минават пред нас, представят се и гледат корема на Хелена. Седим като кралска двойка на прием. Има десетина учени и предполагам, че са поканени да изучават помещението, което открихме. Запознавам се с презокеанските шефове на различни отдели на „Имари“. Организацията е огромна. Идва и Конрад Кейн. Върви вдървено, сякаш са го накарали да глътне бастун. Представя ни жената със себе си — неговата съпруга. Тя има топла усмивка и говори добронамерено, с което ме изненадва. Малко съм засрамен от грубоватото си поведение. Едно малко момче я заобикаля, скача в прегръдките на Хелена и притиска корема й. Сграбчвам го за ръката и го дръпвам назад. Лицето ми е разкривено от гняв и момчето ме поглежда с физиономия, подсказваща, че всеки миг ще се разплаче. Конрад втренчва поглед в мен, но майката вече е прегърнала сина си през раменете и му говори успокояващо:

— Внимавай, Дитер. Хелена е бременна.

Хелена става от стола и протяга ръце на момчето.

— Няма нищо. Дитер, дай ръка. — Хваща ръката на Дитер и я слага на корема си. — Усещаш ли? — Момчето вдига глава към нея и кимва. — Помня, когато ти беше в корема на майка ти. Помня деня, в който се роди.

Лорд Бартън застава между Конрад и мен.

— Време е. — Поглежда жената и детето, което е сложило ръка на корема на Хелена. — Извинете ни, дами.

После ни извежда от гостната в голямата заседателна зала.

Тук вече ни очакват останалите апостоли на апокалипсиса: Рутгер, Малори Крейг и група мъже, повечето учени и изследователи. Следва кратко представяне. Присъстващите се държат непринудено. Чуват се отделни поздравления към нашия малък екип, сякаш сме открили лек за чума, след това се захващат за работа.

— Кога ще проникнем вътре — до горната част на стълбището? — пита Конрад.

Зная какво искам да кажа, но любопитството в мен взема връх.

— Какви са тези устройства, които открихме в предното помещение?

Отговаря един от учените:

— Все още ги изучаваме. Вероятно са хибернационни камери.

Имах подобна идея, но не звучи толкова налудничаво, когато я съобщава специалист.

— Значи помещението е нещо като лаборатория?

Ученият кима.

— Да. Смятаме, че цялата сграда е научен център, вероятно гигантска лаборатория.

— Ами ако това не е сграда?

Ученият изглежда смутен.

— Какво друго може да е?

— Кораб — отвръщам.

Бартън внезапно се разсмива.

— Много остроумно, Пати. Но защо не се съсредоточиш върху разкопките и не оставиш науката на тези хора? — Кима одобрително на учените. — Уверявам те, че са по-добри от теб в тези неща. Сега, Рутгер ни каза, че се опасяваш да не се натъкнеш на газ или вода над стълбите. Какъв е планът ти?

— Имам предвид стените вътре в сградата. Приличат ми на прегради на кораб — казвам аз, тъй като не съм готов да се предам лесно.

Ученият се поколебава, после кима.

— Да, така е. Но са прекалено дебели, близо метър и половина. Нито един кораб не се нуждае от толкова дебели стени, а и едва ли ще може да плава. Освен това находката е твърде голяма, за да е кораб. Това е град, сигурни сме. Стълбище, водещо към кораб, ми изглежда нелепо.

Бартън вдига ръка.

— Ще разгадаем тези мистерии, когато проникнем вътре. Може ли да чуем приблизителен срок, Пиърс?

— Още не.

— Защо?

За един кратък миг в спомените ми се пробужда Западна Вирджиния, после се връщам в стаята, изправен пред Съвета на „Имари“ и учените, и казвам:

— Защото приключих с разкопките. Намерете си някой друг.

— Виж сега, момчето ми, това не ти е клуб за развлечение, в който постъпваш, когато ти омръзне всичко останало. Ще довършиш работата, защото даде обещание — припомня ми лорд Бартън.

— Казах, че съм приключил, и няма какво повече да добавя. Това не е моята война. Сега имам семейство.

Бартън се изправя със зачервено лице, готов да ми кресне, но Кейн поставя ръка върху неговата и заговаря за пръв път:

— Война. Интересен избор на дума. Кажете ми, мистър Пиърс, какво според вас е онова в последната тръба?

— Не зная и не ме интересува.

— А би трябвало — отвръща Кейн. — Това не е човек и не намерихме сходство със скелетите, които открихме. — Изчаква реакцията ми. — Нека свържа точките вместо теб, тъй като, изглежда, си неспособен да го направиш. Някой е построил тази сграда — най-напредничавия образец на технологии на цялата планета. И я е построил преди хиляди години, може би преди стотици хиляди. Замразеното шимпанзе е прекарало там един бог знае колко време. В очакване.

— В очакване на какво?

— Не знаем, но мога да те уверя, че когато то и останалите същества, построили тази сграда, се събудят, с човешката раса на тази планета ще бъде приключено. Та казваш, че това не е война — само че е. Не можеш да избягаш от нея, не можеш да се откажеш и да си тръгнеш, защото този противник ще ни преследва по всички ъгълчета на планетата, докато ни изтреби.

— Ти предполагаш, че е враждебно настроен. Защото такова е съзнанието ти — войната доминира в мислите ти и затова смяташ същото за тях.

— Единственото, което знаем със сигурност, е, че това нещо е човекоподобно. Моите предположения са напълно прагматични. И мисля, че са верни. Ако ги убием, ще си осигурим оцеляването. Не и ако се сприятеляваме с тях.

Обмислям думите му и признавам засрамено, че в тях има логика.

Кейн, изглежда, долавя двоумението ми.

— Пиърс, знаеш, че това е истината. Те са по-умни от нас, безкрайно по-умни. Ако ни оставят да живеем, дори само единици от нас, ще сме за тях като домашни любимци. Може би ще ни кръстосват, за да станем послушни и дружелюбни, ще ни хранят край лагерните си огньове, ще отделят агресивните сред нас, също както ние сме превърнали вълците в кучета преди хиляди години. Ще ни направят толкова цивилизовани, че няма и да си помислим да се бием с тях, няма да можем да ловуваме, да се изхранваме. Може би това вече се случва и ние не го знаем. Или пък може да не ни сметнат за толкова сладки. И тогава ще ни направят свои роби. Предполагам, запознат си с тази идея. Група интелигентни и високоразвити човеци, разполагащи с напредничава техника, подчиняват други, недотам развити човекоподобни. Но този път ще е за вечни времена, защото никога няма да можем да еволюираме и да се развием. Помисли върху това. Докато все още можем да променим съдбата си. Изглежда жестоко да отидеш и да ги убиеш, докато спят, но помисли за алтернативата. Когато историята узнае цялата истина, ще ни обявят за герои. Ние ще сме освободителите на човешката раса, нейните спасители…

— Не. Каквото и да стане тук, ще се случи без мен. — Не мога да прогоня от мислите си лицето на Хелена, представям си как държа в прегръдките си нашето дете, как остаряваме край някое езеро, как уча внуците си лятно време да ловят риба. Не мога да участвам в плановете на „Имари“. Нека си намерят друг минен специалист. Може би това ще ги забави с няколко месеца, но каквото и да има там долу, ще почака.

Изправям се и известно време гледам мълчаливо Кейн и Бартън.

— Господа, ще ви помоля да ме извините. Жена ми е бременна и трябва да се прибирам у дома. — Спирам поглед върху Бартън. — Очакваме първото си дете. Пожелавам ви успех с проекта. Както знаете, аз бях войник. А войниците умеят да пазят тайна. Почти толкова добре, колкото и да воюват. Макар че се моля моите дни на война да са останали в миналото.

Дейвид се надигна.

— Зная какво правят.

— Кой?

— Имари. Протоколът Тоба. Сега вече всичко си застана на мястото. Те събират армия. Готов съм да се обзаложа за това. Смятат, че човечеството се е изправило срещу технологично напреднал противник. Протоколът Тоба, намаляване на човешката популация, създаване на популационно стеснение и предизвикване на втори скок напред — правят го, за да получат раса от свръхвойници, напреднали човеци, които ще могат да се бият с онова нещо в Гибралтар.

— Може би. Но има и нещо друго. Едно странно устройство в Китай. Мисля, че има връзка с това — отвърна Кейт.

И разказа на Дейвид за преживяванията си в Китай, за предмета с форма на камбана, който избива опитните екземпляри преди да ги накара да се разтопят и после да избухнат.

Когато приключи, Дейвид кимна.

— Мисля, че знам какво е това.

— Знаеш?

— Да. Може би. Продължавай с четенето.