А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (30)

29.

Река Песанграхан

Джакарта, Индонезия

Харто гледаше как тайнственият мъж се надига на лакти, смъква шлема и очилата и се оглежда объркано. Хвърли шлема и очилата през борда и след като полежа още няколко минути, почна да разлепва бронежилетката. А след това хвърли и нея в реката. Харто не пропусна да забележи голямата дупка от предната й страна. Сигурно беше повредена и вече не вършеше работа. Мъжът разтърка гърдите си. Дишаше тежко.

Беше бял. Това изненада Харто — отначало си бе помислил, че е китаец или японец. Какво ще търси облечен с бронежилетка бял в реката? Очевидно не беше полицай. По-скоро беше престъпник, терорист или от някой наркокартел. Дали като помагаше на такъв човек, нямаше да си навлече неприятности? Загреба по-бързо и Еко веднага последва примера му. Момчето схващаше добре.

Когато дишането на непознатия се поуспокои, той седна и заговори на английски.

Харто не знаеше какво да каже. Мъжът заговори по-бавно. Харто пък успя да скалъпи на английски:

— Мой жена говори английски. Тя помогне теб.

Мъжът се отпусна в лодката. Загледа се към небето и отново потърка гърдите си.

Харто и Еко продължаваха да гребат.

* * *

Дейвид предполагаше, че куршумът в гърдите е повредил биомонитора на бронежилетката. Толкова по-добре. Проследяващото устройство в шлема навярно продължаваше да функционира, но шлемът вече бе на дъното на реката. Бог да благослови рибарите на Джакарта! Бяха го спасили — но къде го караха? Може би от „Имари“ бяха обявили награда за главата му и тези двамата просто бяха изтеглили печелившия билет. Ако смятаха да го предадат, трябваше да се отърве от тях… само дето едва си поемаше дъх. Беше стигнал предела на силите си.

Загледа реката, после затвори очи…

Лежеше в меко легло. Индонезийка на средна възраст тъкмо сменяше влажната кърпа на челото му.

Видя го, че отваря очи, обърна се и извика нещо на някого.

Дейвид я хвана за ръката и тя се стресна.

— Няма да ви направя нищо лошо. Къде съм? — Вече се чувстваше по-добре. Отново можеше да диша спокойно, макар гърдите още да го боляха. Седна и пусна ръката на жената.

Тя му каза адреса, но за Дейвид това не означаваше нищо. Преди да успее да й зададе нов въпрос, тя излезе от стаята, като не сваляше поглед от него.

Дейвид разтри натъртените си гърди. „Мисли!“ Щом бяха поели риска да нападнат открито конвоя, значи централата вече бе в техни ръце.

Джош. Още един повален войник. „Ако не успея да спра Протокола Тоба, ще има много като него. Както и цивилни, невинни жертви…

Съсредоточи се!“

Текущият проблем. Какво ли означаваше случилото се?

Отвличането на Уорнър. Кейт Уорнър се бе оказала искрена и честна. Жена, вярваща в изследването, на което се е посветила. Нямаше начин да е замесена в Тоба. Но те имаха нужда от нейните изследвания и щяха да ги използват. Щяха да я накарат да им разкрие всичко. Тя щеше да е поредната невинна жертва. Трябваше да открие начин да я намери. Кейт беше единствената вярна следа, която му бе останала.

Стана и закрачи из къщата. Имаше няколко стаи, разделени с хартиени стени, покрити с рисунки — повечето от живота на рибарите. Дръпна една тръстикова завеса и се озова на тераса. Къщата бе на третото или четвъртото ниво от подобни паянтови постройки с варосани стени, почернели тръстикови врати и тесни стълбища, които се спускаха до речния бряг. Всички къщурки наоколо бяха еднотипни, като картонени кутии, подредени една върху друга. Пред всяка на простор висяха дрехи, жени тупаха рогозки и вдигаха облаци прах към яркото слънце.

Погледна към реката. Рибарски лодки влизаха и излизаха от заливчето. Само няколко имаха немощни мотори, останалите бяха с гребла. Той вдигна глава и огледа горните сгради. Дали вече не го следяха?

И тогава ги видя. Двама мъже от отдела за сигурност на „Имари“. На едно ниво под него. Колко време имаше? Пет, десет минути?

Върна се в къщата и видя, че семейството се е свряло в холчето, макар да имаше още две стаи. Родителите прикриваха с телата си момче и момиче, сякаш очакваха, че Дейвид ще им направи нещо лошо.

С почти двуметровия си ръст Дейвид бе поне една глава над тях. Мускулестото му тяло изпълваше рамката на вратата и препречваше светлината. Вероятно им изглеждаше като някакво чуждоземно чудовище.

Дейвид погледна жената и повтори:

— Няма да ви направя нищо лошо. Нали говорите английски?

— Да. Малко. Продавам риба на пазара.

— Добре. Трябва ми помощ. Жена и две деца са в опасност. Моля ви, попитайте съпруга си дали ще ми помогне.