А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (102)

101.

— Дориан, моля те да не го правиш. — Мартин застана пред вратата и разпери ръце.

— Бъди разумен, Мартин. Знаеш, че времето дойде.

— Не сме сигурни дали наистина…

— Това, което знаем, е, че се е отчупило огромно парче от техния град. И че една от Камбаните им се е активирала преди седемдесет и пет години — доказателство за това са труповете в подводницата. Готов ли си да поемеш такъв риск? И двамата сме наясно, че скоро те ще излязат от хибернация, ако вече не са излезли. Нямаме време да се занимаваме с научни изследвания и дебати. Ако излязат, с човешката раса е свършено.

— Само предполагаш, че…

— Зная го. И ти го знаеш. Виждали сме какво може Камбаната. И това е само като да повдигнеш крайчеца на завесата — на вратата към един град, какъвто няма да можем да построим през следващите хиляда години, ако въобще успеем да открием технология от подобен мащаб. Представи си какви оръжия може да имат там! Камбаната е само автоматизиран унищожител на насекоми, за да не позволи на чудовищата да разпилеят съкровищата вътре. Те не искат никой да прониква в града. А аз просто се опитвам да осигуря оцеляването ни. Това е единственият начин.

— Действие с подобни мащаби, основаващо се на толкова много предположения…

— Великите водачи се изковават в огъня на трудни решения — отвърна Дориан. — А сега се отдръпни.

Дориан влезе в стаичката и клекна, за да огледа по-добре двете индонезийчета. Седяха на бяла пейка непосредствено до лабораторията за примати. Краката им се поклащаха над пода.

— Обзалагам се, че вие двамата с радост бихте се отървали от тези неудобни предпазни костюми.

Момчетата го гледаха мълчаливо.

— Аз съм Дориан Слоун. Вие как се казвате?

Празните им погледи се преместиха от лицето му към пода.

— Какво пък, не са ни нужни имена, за да играем тази игра. Играта с имена и без това е скучна. Ще играем друга, много по-забавна. Някога играли ли сте на криеница? Като малък това бе любимата ми игра. — Той се обърна към помощника си. — Донеси раниците на доктор Чейс.

После пак се обърна към момчетата.

— Ще ви поставим в лабиринт, гигантски лабиринт. Задачата ви е да откриете една стая. — Дориан вдигна една снимка. — Виждате ли това? Това е стая с много стъклени тръби вътре. Тръби достатъчно големи да поберат човек! Можете ли да повярвате? Ако откриете тази стая и се скриете вътре, ще спечелите наградата. — Сложи лъскавата снимка в скута на едното момче. Беше компютърно моделирано изображение на голямо помещение с тръби, така, както си го представяха специалистите от „Имари“.

Момчетата го заразглеждаха.

— Каква награда? — попита едното.

Дориан разпери ръце.

— Това е и моят въпрос. Ама вие сте много умни. — Дориан се огледа. Каква награда, наистина? Не беше очаквал да попитат. Той мразеше деца. Почти толкова, колкото и техните въпроси. — Всъщност имаме няколко награди. Вие каква награда искате?

Момчето остави снимката на пейката.

— Кейт.

— Искате да видите Кейт?

Двете момчета закимаха — в ритъма, с който клатушкаха крака.

— Добре, ето какво ще ви кажа. Ако откриете тази стая, скриете се вътре и почакате, Кейт ще дойде при вас. — Кимна, забелязал, че децата го гледат с ококорени очички. — Точно така. Аз познавам Кейт. Всъщност ние сме стари приятели. — Подсмихна се на тази шега, но усмивката му имаше желания ефект. Момчетата скочиха развълнувано от пейката.

Помощникът се върна с раниците.

— Ето ги, сър. — Подаде ги на Дориан. — Тази карабина активира бойните глави. Постарахме се максимално да направим така, че да не могат да бъдат задействани случайно. Освободи ли се, бойните глави ще се взривят. Както поискахте, няма нито ръчно, нито дистанционно деактивиране. Обратното броене е нагласено на четири часа.

— Чудесна работа. — Дориан пристегна нагръдните ремъци на раниците и улови момчетата за раменете. — А сега, това е много важна част от играта. Не бива да сваляте тези раници. Ако го направите, играта свършва. Няма да има награда. Няма да видите Кейт. Зная, че са малко тежички. Ако е нужно, може да спирате да почивате, но помнете, свалите ли ги — няма Кейт. И още едно последно нещо. — Дориан извади един плик и го закачи с безопасна игла за гърдите на по-високото момче. Върху него с големи букви беше изписано: „Татко“.

Дориан извади още няколко безопасни игли и ги забоде така, че пликът да не падне.

— Ако видите вътре един мъж, възрастен, с военна униформа, печелите играта, ако му дадете този плик. Така че щом го видите, тичате при него и му казвате, че ви праща Дитер. Запомнихте ли?

Момчетата кимнаха.

След петнайсет минути Дориан наблюдаваше от командния център как двете момчета приближават Камбаната на почти две мили под лабораторията.

Смъртоносното устройство дори не трепна. Пред тях на слоеве се разтвори гигантски портал. „Като око на влечуго“, помисли си Дориан.

Образът на мониторите се предаваше от миниатюрни камери в скафандрите на децата. Картината се измести нагоре, когато двете момчета вдигнаха глави, за да огледат увисналата на стотина метра над тях Камбана, окачена на тавана на грамадната ледена зала.

Дориан натисна копчето за връзка.

— Нищо лошо няма да ви направи. Продължете навътре. И помнете за стаята с тръбите. — Свали пръста си от копчето и се обърна към техника в командния център. — Може ли да им покажете компютърно изображение на тръбите на дисплея на шлемовете? — Включи връзката отново. — Ето как изглежда. Вървете и намерете тръбите.

Облегна се назад и загледа как двете момчета минават през портала. В мига, когато вратата се затвори, образът изчезна и вместо него се появи бял шум. Оставаха само картините, предавани от външните камери в залата с Камбаната.

Вратата на обречените се беше захлопнала. Мъртвите мълчат.

На стената от екрани се появи цифров часовник с обратно броене: 03:23:57, 03:23:56, 03:23:55…