А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (63)

62.

Кейт излезе на перона тъкмо когато тръгваше последният влак. Хукна след него, преодолявайки болките в краката, и напрегна сили, макар да й се виеше свят. Не, нямаше начин да го настигне…

Спря, приведена и задъхана, заслушана в ритмичното потропване на отдалечаващата се композиция.

Децата бяха във влака. Знаеше го, беше сигурна, макар да не разбираше откъде. Вече бяха извън обсега й. Беше се опитала, но не успя. А и всичко останало — онази странна машина, този комплекс. Беше толкова объркана…

Огледа се. Нямаше други влакове. Спомни си, че докато пътуваха насам, близо час се движеха през гъста гора. Не би могла да я прекоси пеша, а имаше и друг проблем — ставаше все по-студено. Трябваше да намери убежище, но колко дълго можеше да се укрива, преди да я намери охраната на „Имари“?

Хрумна й друга мисъл: Дейвид. Дали щеше да я търси? Сигурно той бе виновен за тези взривове. Може би вече беше във влака, претърсваше вагон след вагон и очакваше да я открие при децата? Какво щеше да направи след като не я намери? Тя знаеше какво биха й направили от „Имари“, ако я хванат.

Погледна към горящия комплекс. Това бе единственият й шанс.

Изведнъж прозвуча влакова свирка и Кейт се огледа. Откъде се бе взела? Като че ли идеше откъм другия край на лагера. Втурна се натам, задъхана, едва поемаща си дъх от вълнение и същевременно гонена от ужаса на преживяното в залата с Камбаната.

Стигна медицинския център в мига, когато прозвуча нова свирка. Влезе в сградата тичешком, прекоси вътрешния двор и се озова пред електроцентралата, която, изглежда, бе понесла основния удар. Бяха останали само димящи развалини. Два от комините бяха рухнали напълно.

Влаковата свирка прозвуча отново — идваше от другата страна на сградата. Кейт се затича натам със сетни сили. Нова експлозия разтърси земята и тя едва не падна.

Зави зад димящите купчини и го видя — беше товарен влак. Работници хвърляха трупове и припаси през широките плъзгащи се врати, а влакът пълзеше бавно, за да може да разпределят товара равномерно.

Гледката на купищата трупове я накара да се замисли: ами ако Дейвид не бе успял да се измъкне? Може още да беше вътре. Или във влака. Виждаше хора във вагоните — крачеха през труповете. Дейвид можеше да е един от тях. Можеше да претърси влака, преди да е потеглил, а после и централата. Нямаше да отпътува без Дейвид.

Чу зад гърба си познат глас. Британският доктор. Барнаби Прендъргаст?

Кейт изтича при него.

— Барнаби, да сте виждали…

Но той бе втренчил поглед в един труп. Пренебрегна Кейт и извика на китайските работници, стоящи наблизо. Кейт го сграбчи за реверите на бялото сако и го завъртя.

— Барнаби, търся един мъж, рус, около трийсетте, с униформа на охранител…

— Ти! — Барнаби се опита да се измъкне, но Кейт го държеше здраво. Като я видя, цялата измазана със засъхнала кръв, макар да не се виждаха рани, той отново направи опит да се измъкне. — Ти си го направила! — Махна на един от охранителите. — Задръжте я! Тази жена е шпионин, терорист, тя е виновна за всичко това…

Хората наоколо извърнаха глави към тях. Неколцина охранители се насочиха към Кейт.

Тя пусна Барнаби и викна:

— Той лъже! Не съм…

Но пазачите не спряха. Трябваше да се измъкне оттук. Потърси някакъв изход от перона…

И тогава видя Дейвид. Лежеше наблизо, със затворени очи, извърнат на една страна. Сам. Мъртъв. Или умиращ?

Кейт изтича при него и прегледа раните му. Огнестрелни отвърстия. Бяха две, от куршуми — на рамото и в крака. Какво бе станало с него? Раните не бяха леки, но нещо друго я обезпокои още повече — от тях не изтичаше кръв. Тя потрепери, сякаш я бе заляла ледена вълна. Не биваше да се отказва. Продължи с прегледа. Дрехите му бяха разкъсани на парцали, по гърдите и краката му имаше белези от изгаряния, но нищо по-голямо и сериозно от огнестрелните рани. Щеше да й трябва…

Усети на рамото си нечия ръка — един от охранителите се бе навел над нея, други двама стояха отзад. Беше забравила за всичко, когато видя Дейвид. Охранителят я сграбчи за ръцете и я изправи. Барнаби стоеше зад тях и крещеше на тълпата: „Опитах се да я спра!“.

Кейт направи опит да се освободи от хватката на пазача, но той я стисна по-здраво. Ръката й бе близо до колана му, където бе пистолетът. Тя го дръпна, но пистолетът се запъна в нещо. Кейт се опита да го завърти, за да го освободи, и успя, но те продължаваха да я държат здраво, вече и тримата, и я влачеха по земята. Тя вдигна оръжието във въздуха и натисна спусъка. Прогърмя изстрел, охранителите я пуснаха и отскочиха, а Барнаби заотстъпва, после сви глава между раменете си и побягна.

Кейт държеше оръжието ниско и го въртеше бавно пред себе си. Мъжете вдигнаха ръце и се отдръпнаха. Ръката й трепереше ужасно и се наложи да я прикрепя с другата. Тя се огледа. Влакът почти бе напуснал перона. Последните хора се бяха качили във вагоните.

— Качете го на влака — нареди тя на пазачите.

Те продължиха да отстъпват. Кейт посочи Дейвид с пистолета, после влака.

— Хайде! Бързо! — Дръпна се назад, за да им остави място за действие.

Те го вдигнаха, отнесоха го при вагона и го натикаха вътре. Без да сваля оръжие от тях, Кейт се наведе и огледа разхвърляните по земята санитарни материали, без съмнение изпуснати от уплашени работници. Кое беше най-важното? Антибиотици. Нещо да почисти тези рани. Не можеше да го спаси, но поне можеше да се опита.

Нова експлозия отекна откъм централата, последвана от гневни гласове, крещящи на китайски по радиостанцията. Пазачите, изглежда, решиха, че в такъв хаос не му е времето да се занимават с една побъркана, и Кейт неочаквано се оказа сама.

Зад гърба й влакът вече бавно набираше скорост. Кейт понечи да затъкне пистолета в колана си, после се отказа и го остави на земята. Грабна още материали и затича след влака. Едва успя да го настигне. Хвърли материалите вътре, улови се за дръжката на вагона и се покатери. Пльосна се по корем и изпълзя до Дейвид.

Зад нея станцията и комплексът постепенно изчезваха в далечината.

— Дейвид? Чуваш ли ме? Всичко ще е наред.

После почна да подрежда разхвърляните материали.