А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (133)

132.

Дориан водеше децата зад Кейн.

Ето такъв е светът — понякога животът може да се преобърне в миг. Той и баща му, отново заедно, на път да довършат великото си дело — да спасят човешката раса.

Отпред отекнаха изстрели.

Дейвид повали двамата часовои, заели позиция при вратите на гробниците, преди някой от тях да успее да стреля. Трети войник се появи иззад ъгъла вляво от него и пусна откос, който рикошира в металната стена. Патрик успя да го свали с три бързи изстрела в гърдите.

Дейвид насочи автомата към другия край на коридора. Чисто. Върна се и зае позиция до Патрик, който се готвеше да надзърне зад ъгъла, откъдето бе дошъл третият нацист.

— Остави на мен — каза Дейвид, надникна и в същия миг се чу изстрел и покрай главата му свирна куршум.

— Ще те прикривам. — Патрик протегна ръка зад ъгъла и стреля няколко пъти напосоки.

Дейвид пристъпи в коридора, насочи автомата към мъжа, който се бе притиснал до стената, и го простреля в гърдите. Четирима по-малко. Оставаха петима плюс Кейн. Шансовете все още не бяха на тяхна страна. Но бяха изгубили елемента на изненада. Какво пък — риск печели, риск губи.

Патрик застана до него и двамата огледаха двойните врати, през които вероятно бе дошъл войникът. Заеха позиции от двете им страни и Патрик размърда ръка над командното табло. Вратите се отместиха и зад тях се показа помещение с дванайсет стъклени тръби, в които имаше… човекоподобни маймуни?

Дейвид имаше нужда от време, за да осмисли случващото се. Патрик не беше толкова объркан — пристъпи бързо в помещението и завъртя оръжието наляво и надясно. Дейвид го последва. Вътре нямаше никого.

В този момент Дейвид почувства, че някой се приближава отзад. Завъртя се и вдигна автомата, готов да натисне спусъка…

Кейт. Беше се спотайвала зад контролната станция.

Той отпусна оръжието и пристъпи към нея, но тя гледаше Патрик.

— Татко!

На лицето на Патрик си даваха среща надеждата и недоверието.

— Катрин…

Кейт го прегърна и се разплака. Той изсумтя развълнувано и също я прегърна, малко непохватно.

— Жив си — възкликна тя, после носът й се сбърчи. — Ранен си… и каква е тази воня?

— Няма нищо, Катрин! О, божичко, колко приличаш на нея! — Очите му бяха пълни със сълзи. — Толкова се тревожех за теб… но… не знам дали разбираш… тук са минали само няколко седмици…

Кейт кимна. Изглежда, тя също бе наясно с нещата. Погледна Дейвид и протегна ръка. Дейвид пристъпи малко смутено, но тя го прегърна и притисна лицето си в гърдите му.

Беше жива. Това бе всичко, което имаше значение за него. Беше го напуснала в Гибралтар, но беше жива. Празнотата в него бе започнала да се запълва.

Тя го пусна и попита:

— Ти как успя…

— Гибралтар — каза баща й. — Една врата в помещението, което открих… оказа се, че е портал към Антарктида, към тази сграда. Има още хора. Трябва да…

— Да. Взеха децата. Носят раници с атомни бомби. Дориан…

Дейвид се огледа замислено и каза:

— Има една зала с тръби, която сякаш е безкрайна. Обзалагам се, че отиват там. — В главата му се оформяше план. Нямаше да изложи Кейт повторно на опасност. — Ти ще останеш тук…

— Не. — Тя отиде до убития войник при вратата, наведе се и взе автомата му. След това погледна Дейвид. — Идвам с вас. Този път имам оръжие. И това не е молба.

Дейвид въздъхна.

Патрик местеше поглед между двамата.

— Доколкото разбирам, това е спор с продължение?

— Да, спорим от цяла седмица. — Дейвид не сваляше очи от Кейт. — Няма да дойдеш с нас…

— Не мога да остана тук. Знаеш го.

Дейвид поклати глава, мъчеше се да намери нови аргументи.

Патрик ги гледаше. Очевидно разбираше, че между тях има нещо неизказано.

— Никъде няма да съм в безопасност, включително и в това помещение, докато не спрем това, което се случва. Освен това ви трябвам. Децата не ви познават.

Беше права и Дейвид го знаеше. Но мисълта Кейт да тръгне с тях и да се изложи на опасност беше непоносима.

— Дейвид, трябва да дойда. Зная от какво се боиш. — Кейт го гледаше настойчиво. — Каквото станало — станало. Наистина трябва да дойда.

Дейвид бавно кимна. Страхът не го бе напуснал, но сега бе различен. Мисълта, че тя е приела риска, че вярва в него и е готова да тръгне като негов партньор, променяше всичко.

Пристъпи към нея и й подаде пистолета.

— Шансът люгерът да засече, е по-малък. Зареден е. Просто се прицелваш и стреляш. Има осем патрона, повече от достатъчно. Стой зад нас.