А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (3)

2.

Гара Мангарай

Джакарта, Индонезия

Дейвид Вейл се отдръпна в сянката на гишетата за билети. Не сваляше поглед от мъжа, който тъкмо си купуваше „Ню Йорк Таймс“. Мъжът плати на продавача, после подмина кошчето за боклук, без да хвърли вестника. Не беше техният човек. От другата страна на будката един влак бавно навлизаше в станцията. Беше натъпкан до пръсване с индонезийски работници, пристигащи на работа от сателитните градове. От всички врати висяха пътници, повечето мъже на средна възраст. На покривите се бяха настанили младежи, изтягаха се, разхождаха се, четяха вестници или говореха по телефоните си. Претъпканата електричка бе като символ на самата Джакарта — град, пукащ се по шевовете от бързорастящото население и полагащ отчаяни усилия да се модернизира. Общественият транспорт бе единственият видим признак за борбата на града с близо двайсет и осемте милиона жители и гости в района.

Пътниците вече слизаха от влака и перонът бързо се изпълни с гъста тълпа, както магазините в Щатите на Черния петък. Хаосът бе неописуем. Работници, които се блъскаха, бутаха и крещяха, докато почти тичаха към вратите на гарата, а други се опитваха да останат вътре. И това се случваше непрестанно, при пристигането на всеки влак. Идеално място за среща.

Дейвид не сваляше поглед от будката за вестници. Слушалката в ухото му изпращя.

— Колекционер, тук Наблюдателница. Припомням, че обектът закъснява с двайсет минути.

Информаторът бе пропуснал уговорения час. Хората от екипа започваха да се изнервят. Неизказаният въпрос бе — дали да прекратят операцията?

Дейвид вдигна телефона до устата си.

— Прието, Наблюдателница. Търговец, Брокер, докладвайте.

От мястото си за наблюдение Дейвид виждаше и двамата агенти. Единият седеше на пейка в центъра на гъстата тълпа. Другият се преструваше, че поправя осветлението в близост до тоалетните. И двамата докладваха, че няма следа от анонимния информатор — човек, твърдящ, че разполага с данни за подготвяна терористична операция под кодово название „Протокол Тоба“.

Агентите бяха добри — двама от водещите агенти в Център Джакарта — и Дейвид едва ги различаваше сред тълпата. Докато оглеждаше останалата част от станцията, го обзе нарастващо безпокойство.

Слушалката изпука отново. Беше Хауард Кийгън, директорът на Часовникова кула — контратерористичната организация, за която работеше Дейвид.

— Колекционер, Оценител, изглежда, продавачът се е отказал от доставката.

Дейвид беше шеф на Оперативен център Джакарта, а Кийгън бе негов началник и наставник. По-възрастният мъж очевидно нямаше желание да прекрачва пълномощията му и да прекратява операцията, но посланието бе съвсем ясно. Кийгън бе долетял чак от Лондон, с надеждата да постигнат някакъв пробив. Доста голям риск, като се имаше предвид, че друга операция на Часовникова кула бе в разгара си.

— Съгласен — отвърна Дейвид. — Да приключваме.

Двамата агенти напуснаха небрежно местата си и се смесиха с тълпата забързани индонезийци.

Дейвид хвърли последен поглед на будката. Висок мъж с червено ветроупорно яке плащаше за нещо. Вестник. „Ню Йорк Таймс“.

— Контакт! Търговец, Брокер, бъдете готови. Имаме купувач край гишето — съобщи Дейвид.

Мъжът отстъпи назад, вдигна вестника и го задържа няколко секунди, докато четеше заглавната страница. Без да се оглежда го сгъна, хвърли го в коша за боклук и продължи забързано към един влак, който напускаше станцията.

— Внимание. Започвам акцията. — Дейвид усети нарастващо вълнение, докато се отделяше от сянката край стената. Защо мъжът бе закъснял? И видът му… нещо не беше наред. Прекалено червеното яке, осанката — осанка на войник или на агент — начинът, по който ходеше.

Мъжът си проправи път и скочи във влака. Беше доста висок и Дейвид различаваше съвсем ясно главата му над множеството. Продължи след него, покатери се на платформата и спря. Защо информаторът бягаше? Да не би да беше видял нещо? Нещо да го е изплашило?

И тогава се случи. Мъжът се обърна, погледна през рамо към Дейвид и погледът му разкри всичко.

Дейвид се завъртя и помете четиримата мъже, застанали пред вратата на платформата. Разблъска ги, докато отвън нови пътници напираха да се качат през отвора, който бе направил. Дейвид отвори уста да извика… и влакът се разтърси от взрив, късчета метал и стъкло полетяха из цялата станция.

Експлозията запокити Дейвид на бетонния перон, върху него се струпаха още тела, гърчещи се от болка. Отекнаха викове и писъци. През дима се сипеха пепел и отломки, като бавно падащ сняг. Дейвид не можеше да помръдне. Едва не изгуби съзнание.

За един кратък миг се върна в Ню Йорк — бягаше от рухващата сграда, а после се озова под нея, заклещен, очакващ помощ. Невидими ръце го хванаха и го издърпаха.

— Спокойно, извадихме те — казаха му. Над камионите с надпис „Нюйоркска противопожарна служба“ и „Нюйоркска полиция“ премигваха тревожни светлини.

Но този път не беше в линейка, а в черен пикап, спрян пред гарата. И хората не бяха пожарникари, нито полицаи. Бяха Търговеца и Брокера, неговите колеги агенти. Напъхаха го в пикапа и отпрашиха тъкмо когато на сцената се появиха полицаи и пожарникари.