А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (36)

35.

Пред щаба на „Имари“ в Джакарта

Джакарта, Индонезия

Пътуваха, без да разговарят, десетина минути. Дейвид пръв наруши мълчанието:

— Коул, как едно хлапе от Форт Колинс се е озовало в отдела за сигурност на „Имари“?

Коул гледаше право напред, съсредоточен върху управлението.

— Казваш го, сякаш е нещо лошо.

— Прав си, лошо е.

— И това го казва човек, който уби партньора ми и завърза бомба на гърба ми?

Коул имаше право. Но Дейвид не можеше да му обясни — това щеше да го лиши от важно предимство. Понякога трябва да си лош, за да спасяваш добрите.

Продължиха да мълчат, докато стигнаха зоната на „Имари“ в Джакарта — шест високи сгради, заобиколени от ограда с бодлива тел отгоре. Дейвид си сложи шлема и очилата и подаде на Коул пропуска на човека, когото бе убил.

Спряха на портала и постовият пристъпи към прозореца на Коул и каза:

— Пропуските.

Коул му подаде два пропуска от „Имари“.

— Брайънт и Стивънс.

Пазачът взе пропуските.

— Благодаря, задник. Мога да чета от четирийсет години.

— Добре де, какво толкова казах?

Пазачът се наведе към прозореца и нареди на Дейвид:

— Свали си шлема и очилата.

Дейвид смъкна шлема и очилата и се загледа право напред, надяваше се, че профилът ще е по-труден за сравнение. Пазачът погледна пропуска, после огледа Дейвид, после пак погледна пропуска и пак Дейвид.

— Почакайте малко. — И влезе забързано в караулката.

— Това обичайно ли е? — попита Дейвид.

— Не се е случвало досега.

Мъжът бе вдигнал телефонна слушалка до ухото си и набираше номер, без да откъсва очи от двамата.

Дейвид извади пистолета и се пресегна с бързо движение през купето. Пазачът пусна телефона и посегна към кобура си. Дейвид стреля и го уцели в лявото рамо, точно над мястото, където свършваше бронежилетката. Щеше да оживее, но вероятно вече нямаше да е такъв грубиян.

Коул погледна Дейвид, после даде газ и се понесе към главната сграда на „Имари“.

— Спри при задния вход, до пристана. — Дейвид се пресегна отзад и взе един малък пакет с експлозиви. Нагласи торбата с останалите експлозиви между краката си.

В далечината вече се чуваше вой на сирени.

Влязоха в сградата през неохраняван товарен вход и Дейвид постави заряда на стената в близост до вратата. Въведе кода на детонатора и той започна да писука. Беше трудно да действа с една ръка, но трябваше да държи палеца на другата върху спусъка на мъртвеца.

Тръгнаха по коридора. Дейвид поставяше още експлозиви на всеки двайсет крачки.

Колебаеше се дали да каже на Коул каква всъщност е целта му — младежът можеше да намери начин да предаде информацията в щаба. Все пак реши да му обясни.

— Чуй ме, Коул. Някъде в тази сграда държат една жена. Доктор Кейт Уорнър. Трябва да я открием.

Коул помисли малко, после каза:

— Килиите и стаите за разпит са на четирийсет и седмия етаж, в средата на сградата… Но дори и да е там и да успееш да я измъкнеш от килията, никога няма да се измъкнете от сградата. Охраната вече идва, а в сградата има поне десетина пазачи. Плюс агентите, които са се прибрали. — Коул кимна към спусъка на мъртвеца в ръката на Дейвид. — Какво ще стане с мен, ако ти…

Дейвид се замисли.

— Има ли спецоборудване някъде из сградата?

— Да, тук е главната оръжейна, но повечето оръжия и снаряжение са в разход. Днес вдигнаха по тревога цялата спецгрупа — за да ти видят сметката.

— Няма значение. Едва ли са взели това, което ни трябва. Веднага щом открием момичето, ще ти дам спусъка. Имаш думата ми, Коул. След това сам ще търся начин да се измъкна.

— Има едно сервизно стълбище без камери.

— И още нещо преди да тръгнем. — Дейвид отвори едно шкафче и запали вътре огън. След секунди пламъците облизаха тавана и приближиха детектора за дим на пожарната аларма.

Сирената на алармата зави внезапно и заедно с нея светлината започна да премигва тревожно. Отвориха се врати, хора наизлязоха в коридорите и се затичаха под сипещия се изкуствен дъжд на противопожарната система.

— Вече можем да тръгваме — каза Дейвид.