А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (106)

105.

Тайна квартира на Часовникова кула

Гибралтар

Кейт се опита да прецени разстоянието между балконите. Метър и двайсет? Метър и петдесет? Щеше ли да успее? Чу стъпките на обикалящия долу пазач и се прибра в стаята. Ослуша се. Хрущенето на дребен чакъл под обувките на пазача бавно утихна и тя се върна на балкона.

Изправи се на ръба, прекрачи перилата, след това се подпря с другия крак. Стоеше върху тесния ръб зад перилата и се държеше за тях с две ръце. Щеше ли да успее?

Не. Щеше да си строши врата. Другият балкон бе твърде далече.

Вратата на другия балкон се отвори и се показа Дейвид. Застина, като я видя, но после я позна и доближи перилата.

— Колко романтично — каза с усмивка. После протегна ръка. — Скачай. Ще те хвана. Дължа ти го.

Кейт погледна надолу. Дланите й бяха плувнали в пот. Дейвид бе протегнал ръка през перилата. Беше на метър от нея. Искаше да скочи, но щеше ли да успее? Ако паднеше, пазачите щяха незабавно да съобщят на Кийгън. И тогава сделката се отменяше. Дали Дейвид щеше да може да я задържи? Да ги измъкне оттук? Тя му вярваше, бе сигурна в него, но…

Тя скочи и той я улови и я дръпна през перилата в прегръдките си. Всичко стана толкова бързо, като в сън. Дейвид я отнесе в стаята, без да затваря вратата. Хвърли я на леглото и се покатери върху нея. Свали си ризата и прокара ръце през косата й. Целуна я по устата, повдигна блузата й и я изхлузи през главата й.

Трябваше да му каже. Да спре това безумие. Но не можеше да се съпротивлява. Искаше го. Докосването му бе като електрически ток, запалващ в нея части, които от много време тънеха в мрак. Той пробуждаше нещо, някаква свръхестествена сила, която я завладяваше и прогонваше всичко останало. Не можеше да мисли…

Той свали сутиена й и й смъкна бикините.

Беше толкова приятно. Това освобождаване. Можеха да говорят по-късно…

Кейт гледаше как гърдите на Дейвид се повдигат и спускат. Спеше дълбоко. А тя бе взела решение.

Обърна се по гръб и се взря в тавана, опитваше се да разбере чувствата си. Чувстваше се… отново жива, цяла… в безопасност въпреки заплахите на Кийгън. Част от нея искаше да събуди Дейвид, да му разкрие опасността и да му каже, че трябва да се махнат оттук. Но какво би могъл да направи той? Раните му още не бяха зараснали. Така само щеше да го изправи пред нова смъртна опасност.

Стана, облече се, тихо излезе и затвори вратата.

— Бях пределно ясен.

Гласът я стресна. Тя се обърна — зад нея стоеше Кийгън, с изражение на… тъга, разочарование, съжаление?

— Не съм му казала…

— Съмнявам се…

— Не лъжа. — Кейт отвори лекичко вратата и погледна Дейвид, който лежеше, заспал по гръб. После я затвори тихо. — Въобще не сме разговаряли. — Сведе глава. — Исках да се сбогувам.

* * *

След трийсет минути Кейт гледаше светлините на Северна Африка през прозорчето на самолета, който летеше на юг, към Антарктида.