Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайнството на произхода (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Atlantis Gene, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: А. Дж. Ридъл

Заглавие: Атлантският ген

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: 1

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-602-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/422

История

  1. — Добавяне

26.

Река Песанграхан

Джакарта, Индонезия

Рибарите насочиха лодката по течението, към Яванския залив. Последните няколко дни уловът бе добър и бяха взели допълнителни мрежи — всъщност всички, с които разполагаха. Лодката бе натежала от улова и газеше по-дълбоко от обичайното. Ако нещата продължаха така, щяха да се приберат по залез, влачейки мрежата зад кърмата. Пълна с риба — достатъчно, за да изхранят семейството и да продадат на пазара.

Харто гледаше, изпълнен с гордост, сина си Еко, който дърпаше веслата в предния край. Скоро Харто щеше да се оттегли и Еко щеше да поеме риболова. И на свой ред щеше вземе сина си, също както Харто навремето го бе взел, за да го обучава.

Надяваше да се случи така. Но напоследък се изпълваше с опасения, че мечтите му може и да не се сбъднат. С всяка година лодките ставаха все повече, а рибата все по-малко.

Опита се да прогони тези мисли. Късметът идва и си отива, също като прилива, просто така е подреден животът. „Не бива да се тревожа за нещо, които не мога да променя.“

Синът му бе спрял да гребе. Лодката започна да извива.

— Еко, не спирай, не виждаш ли, че лодката се завърта! — подвикна Харто.

— Татко, има нещо във водата.

Харто се вгледа. Наистина имаше нещо… черно, носещо се отгоре. Човек.

— Еко, греби бързо нататък!

Стигнаха до човека, Харто се пресегна, улови го и се опита да го изтегли в тясната лодка. Оказа се твърде тежък. Носеше някаква униформа. Имаше шлем и очила, които покриваха и носа му.

— Татко, водолаз ли е?

— Не, по-скоро полицай.

Харто отново се помъчи да го изтегли в лодката, но самият той едва не падна във водата.

— Еко, помогни ми!

Със съвместни усилия успяха да прехвърлят мъжа в лодката, но сега пък тя взе да загребва вода — бяха твърде тежки.

— Татко, потъваме! — извика уплашено Еко.

През бордовете се стичаше вода. Какво да изхвърлят? Човека? Със сигурност щеше да умре. Не можеха да го влачат — не и дълго. Водата продължаваше да нахлува, все по-бързо.

Харто погледна мрежите — единственото тежко нещо освен тях в лодката. Но те бяха наследството на Еко — без тях семейството им щеше да изгуби прехраната си.

— Еко, изхвърли мрежите!

Момчето изпълни заръката на баща си, без да се поколебае и за миг: предаде онова, което му се падаше по наследство, на милостта на реката.

Водата спря да прелива и Харто се отпусна в лодката, втренчил поглед в непознатия.

— Какво има, татко?

Баща му не отговори и Еко се наведе над мъжа, когото бяха спасили.

— Мъртъв ли е? Татко…

— Трябва да го откараме у дома. Хващай греблата, сине.

Обърнаха лодката и загребаха срещу течението, към жената и дъщерята на Харто, които чистеха и готвеха рибата, която им носеха. Но днес нямаше да има риба.