А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (31)

30.

Щабът на „Имари“ в Джакарта

Джакарта, Индонезия

Мартин Грей влезе в стаята и погледна Дориан Слоун, сякаш той бе някакъв призрак.

Директорът на отдела за сигурност на „Имари“ стоеше в ъгъла на разположения на шейсет и шестия етаж на щаба на „Имари“ в Джакарта кабинет и гледаше към Яванския залив, към корабите, които влизаха и излизаха. Мартин си помисли, че не е усетил появата му, и се изненада, когато Слоун внезапно заговори.

— Мартин, изненадан ли си да ме видиш?

Мартин осъзна, че Слоун е гледал отражението му в прозореца. Едва сега видя очите му там. Бяха хладни, пресметливи, втренчени… като на хищник, който гледа жертвата си миг преди да я довърши. Беше сплел пръсти зад гърба си. Носеше дълъг черен шлифер, който изглеждаше почти абсурдно в горещата влажна Джакарта — атмосферните условия тук отдавна бяха принудили банкерите да изберат по-неофициални дрехи. Само телохранители или човек, който иска да скрие нещо, биха носили подобни дрехи.

Мартин се помъчи да изглежда спокоен. Пристъпи към огромното дъбово бюро в средата на кабинета.

— Да, донякъде. Боя се, че ме заварваш в лош момент…

— Недей. Зная всичко. — Слоун се обърна бавно и тръгна към него. — Зная за твоята малка риболовна експедиция из ледените води на Антарктика. За намесата ти в Тибет. За децата. За отвличането.

Мартин пристъпи неловко от крак на крак и се отдръпна, после спря. Нямаше да отстъпва повече, та дори този брутален тип да му прережеше гърлото тук, в кабинета.

Измерваха се с очи. Лицето на Слоун бе слабо, дори изпито, със загрубяла кожа. Годините суров живот бяха оставили отпечатъка си. Това бе лице, познаващо болката.

Слоун спря на три крачки от Мартин. Усмихваше се лекичко, като че ли знаеше нещо, което събеседникът му не подозира, някаква вече заложена клопка, в която очаква да падне.

— Щях да разбера по-рано, ала бях доста зает покрай историята с Часовникова кула. Но мисля, че вече си в течение на тези неща.

— Видях съобщенията. Ненавременно и доста неудачно, за съжаление. И като спомена, аз също бях затънал до гуша в работа. — Мартин усети, че ръцете му треперят, и побърза да ги пъхне в джобовете на панталона си. — Смятах да предам информацията за тези скорошни открития — Антарктика, Китай…

— Внимавай, Мартин. Следващата ти лъжа може да е последната.

Мартин преглътна и сведе очи към пода, мислеше трескаво.

— Имам само един въпрос, приятелю. Защо? Събрах всички нишки, до които си се добрал, но не мога да видя накъде водят.

— Не съм изменил на клетвата си. Моята цел е наша цел: да не допуснем войната, която и двамата знаем, че няма да спечелим.

— Значи сме на едно мнение. Време е. Протоколът Тоба ще бъде активиран.

— Не. Дориан, има и друг начин. Вярно е, че запазих за себе си тези мои… разкрития, но имаше съвсем основателна причина. Всичко беше в начален стадий, не знаех дали ще се получи.

— И така и стана. Четох докладите от Китай. Всички възрастни екземпляри са мъртви. Нямаме повече време.

— Вярно, тестовете се провалиха, но това е защото прибягнахме до погрешна терапия. Кейт е използвала нещо друго, още не знаем какво, но тя ще ми каже. Утре по това време може да слезем в гробниците — и най-сетне да узнаем истината.

Не се надяваше да убеди Слоун и се изненада, когато той отмести втренчения си немигащ поглед от очите му и се загледа настрани, а после към пода. Мина цяла минута преди отново да вдигне глава, после се завъртя, върна се при прозореца и зае същата поза, в която го бе заварил Мартин, когато влезе в кабинета.

— Вече знаем истината. Що се отнася до Кейт и новото лечение… ти й отвлече децата. Тя няма да говори.

— На мен ще каже.

— Струва ми се, че я познавам по-добре от теб.

Мартин кипна, но не каза нищо.

— Успяхте ли да отворите подводницата? — Гласът на Слоун бе съвсем тих.

Мартин се изненада от въпроса. Дали Слоун не го проверяваше? Или си мислеше, че…

— Не — отвърна той. — Спазваме изключително строги изисквания за карантина, вземаме всички предпазни мерки. Казаха ми, че са почти готови.

— Искам да присъствам, когато я отворят.

— Била е затворена близо седемдесет години, нищо не може да…

— Искам да съм там.

— Разбира се. Ще пратя съобщение. — Мартин посегна към телефона. Не можеше да повярва, че се е измъкнал. Надеждата го изпълни като свеж повей. Побърза да набере номера.

— Ще им кажеш като стигнем там.

— Нямам търпение да…

Слоун обърна гръб на прозореца. Кръвожадният поглед се бе върнал. Очите му прогаряха отвори в Мартин.

— Аз не моля. Ще отворим подводницата заедно. Няма да те изпусна от очи, не и докато всичко това не приключи.

Мартин прибра телефона.

— Добре. Но първо трябва да говоря с Кейт. — Въздъхна и изправи гръб. — Сега аз съм този, който не моли. Ти имаш нужда от мен, и двамата го знаем.

Слоун пак се обърна към прозореца и на Мартин му се стори, че зърва усмивка в крайчеца на устните му. В отражението.

— Давам ти десет минути с нея. След като се провалиш, отпътуваме за Антарктика, а аз ще я оставя на хора, които ще я накарат да проговори.