А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (71)

70.

Манастир на имару

Тибетски автономен район

Дейвид все още спеше. Кейт седна в краката му на двойното легло в нишата и известно време гледа през прозореца. Спокойствието, което навяваше това място, не можеше да се сравни с нищо, което бе изпитвала.

Погледна Дейвид. Изглеждаше почти толкова умиротворен, колкото зелената долина и заснежените планини. Кейт се облегна на стената и изопна крака до неговите.

Отвори дневника и отвътре изпадна писмо. Хартията беше стара и чуплива, като Цзиан. Думите бяха изписани с тъмносиньо мастило и тя усещаше вдлъбнатините от другата страна на листа. Кейт зачете на глас: надяваше се, че Дейвид я чува и че гласът й ще му подейства успокояващо.

До имару.

Станах служител на фракцията, която познавате като имари. Срамувам се от нещата, които съм правил, и се боя за света — заради това, което знам, че му подготвят. В този момент, през 1938, те изглеждат непобедими. Моля се да греша. В случай че не греша, пращам ви този дневник. Надявам се, че ще ви послужи, за да спрете имарския Армагедон.

Патрик Пиърс

15.11.38

* * *

15 април 1917

Съюзническа болница

Гибралтар

Когато преди месец ме измъкнаха от тунела на Западния фронт и ме докараха в тази полева болница, смятах, че съм спасен. Но това място се разрасна в мен като рак, прояждаше ме отвътре, в началото беззвучно, без моето знание, а след това ме нападна неочаквано и ме запокити в злокобния мрак, от който не мога да избягам.

В този час в болницата е почти тихо и всъщност това пробужда страховете ми. Свещениците идват всяка сутрин и всяка вечер, молят се, изслушват изповеди и четат на светлината на свещите. Сега и те са си тръгнали, както и сестрите и лекарите.

Мога да ги чуя пред моята стая, в открития двор с подредените легла. Писъците — повечето от болка, някои от кошмари, пресипналите викове, разговорите, играта на карти на лунна светлина и смеховете на десетина души, които със сигурност няма да издъхнат преди изгрев-слънце.

Дадоха ми самостоятелна стая. Не съм го искал. Но когато е затворена, вратата заглушава донякъде виковете и смеха и това ме успокоява. Не искам да чувам нито едните, нито другите.

Надигам шишето с лауданум, пия, докато потече по брадичката ми, и се отнасям в нощта.

* * *

Една плесница ме връща към живот и виждам, че над мен се е надвесил мръсен небръснат тип, хили се. Зъбите му са пожълтели, гнили.

— Ей, събуди се!

От отвратителната миризма на алкохол ми се гади.

Други двама ме вдигат от леглото и крещя от болка, когато краката ми се удрят в земята. Гърча се на пода и полагам отчаяни усилия да не изгубя съзнание, а те се кикотят. Искам да съм буден, когато ме убият.

Вратата се отваря и чувам гласа на сестрата:

— Какво става?

Те я сграбчват и затръшват вратата.

— Малко забавленийце с момчето на сенатора, мадам, но ти ще ни зарадваш повече от него. — Единият я хваща здраво и застава зад нея. — Що да не почнем първо с теб, госпойце. — Разкъсва й престилката и я смъква до кръста й. Гърдите й са голи и тя вдига ръка да ги прикрие. Бори се отчаяно, но мъжът я държи здраво.

Видът на голото й тяло сякаш наелектризира пияните мъже.

Опитвам се да стана, но веднага щом се изправям на крака най-близкият се хвърля върху мен и опира нож в гърлото ми. Гледа ме право в очите и нарежда впиянчено:

— Твойто татенце голямо, дето прати те при нас, няма как да ти помогне в този тъжен нощен час.

Ножът се впива в кожата ми, а мъжът не откъсва изцъклените си очи от мен. Другият мъж държи сестрата отзад, извил глава на една страна, и се опитва да я целуне, а тя се дърпа. Третият се събува.

Изпитвам неистови болки — болки, от които ми се повръща и ми се вие свят. Скоро ще изгубя съзнание. Непоносимо е, въпреки лауданума. Същият този лауданум, който струва колкото злато на места като това.

Махвам към масата, мъча се да откъсна очи от втренчения поглед на мъжа.

— Там има лауданум. Цяла бутилка на масата.

Той се разсейва за миг и аз дръпвам ножа. Завъртам се и го прекарвам през гърлото му, след това го бутам и се хвърлям върху събулия панталоните си — забивам острието в корема му. Падам върху него, измъквам ножа и го забивам втори път — в гърдите. Той разперва ръце и от устата му с гъргорене бликва кръв.

Болката от скока е непоносима. Остава ми само последният противник, този, който е уловил сестрата, но той я пуска, обръща се и избягва от стаята в мига когато губя съзнание.

* * *

Минали са два дни.

Събуждам се на друго място, в нещо като къщурка сред полето — така поне миришат стените и слънцето грее през отворения прозорец. Събуждам се в слънчева спалня, украсена от грижовна женска ръка, с везани възглавници и дреболии, за каквито един мъж не би се сетил.

И ето я и нея, чете в ъгъла и чака. С някакво шесто чувство инстинктивно усеща, че съм се събудил, оставя внимателно книгата, като да е съдинка от китайски порцелан, и се доближава до леглото.

— Здравейте, майоре. — Поглежда смутено краката ми. — Пак ще трябва да ви оперират крака.

Едва сега обръщам внимание на крака си. Превързан е и почти два пъти по-дебел от другия. Когато ме донесоха тук, а и през следващите две седмици, заплашваха, че ще го отрежат. „По-късно ще ни благодариш. Имай ни доверие. Изглежда ужасно, но това е за добро. Няма да си сам вкъщи, гарантирам ти го, около теб ще има да щъкат дечица с тънки крачета, ще видиш, помни ми думата.“

Опитвам се да се изправя и да погледна крака, но болката ме връхлита и ме поваля по гръб.

— Не го отрязаха. Настоях да се съобразят с желанията ви. Но отделиха доста голяма част от тъканите. Казаха, че са инфектирани и никога няма да заздравеят. Болницата е лошо място за инфекции и след… — Тя преглътна. — Казаха, че ще останете на легло две седмици.

— А онези типове?

— Дезертьорите ли? Имаше разследване, но предполагам чиста формалност.

Виждам бялото шише на масата, също като онова в болницата. Протягам ръка към него. Усещам, че тя ме гледа.

— Можете да го отнесете.

Зная, че ако започна, никога няма да се спра. Известно ми е накъде води този път.

Тя се навежда и го сграбчва с бързо движение, сякаш се бои, че ще падне от масата.

Как се казва? Божичко, последният месец е забулен в мъгла, опиумно-алкохолен сън, кошмар. Барнс? Барет? Барнет?

— Гладен ли сте? — Тя се изправя, притиснала шишето към гърдите си. Може би е заради лекарствата, но нямам никакъв апетит.

— Умирам от глад — казвам.

— След минута ще е готово. — Тя тръгва към вратата.

— Сестра… ъ-ъ…

Тя спира и поглежда през рамо, леко разочарована.

— Бартън. Хелена Бартън.

След двайсетина минути долавям мириса на царевичен хляб, фасул и шунка. Миризмата е по-омайна от всичко, което съм вдишвал. За моя изненада изяждам три чинии. Значи все пак съм бил гладен.