А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (129)

128.

Патрик завъртя глава към стъпките, които спряха някъде в тъмнината. Двамата с Дейвид стояха неподвижно.

— Какво е това място? — прошепна Дейвид.

— Не съм сигурен.

— Никога ли не сте идвали тук?

— Не. Но мисля… че имам известна представа. — Патрик погледна към тръбите. В помещението цареше сумрак, единствената светлина идваше от тръбите, окачени на метални рафтове като гроздове банани. Възможно ли беше „Имари“ да са били прави от самото начало?

— Мисля, че това е гигантски хибернационен съд. Вратата в Гибралтар е портал към друго място. Вероятно към сградата под Антарктида. И тази сграда… тя е точно това, което те са смятали.

— Кой?

— Кейн. „Имари“. Според тяхната теория структурата в Гибралтар е малък граничен пост за родината на атлантите, за която те предполагат, че е била под Антарктида. Те смятаха, че атлантите са хиберниращи свръхчовеци, очакващи деня, в който ще си върнат Земята.

В този момент пак чуха стъпките.

Патрик погледна импровизираната патерица на Дейвид — копието. Изражението му издаваше какво мисли — че ако тръгнат към стъпките, който и да е там, ще ги чуе.

— Може да изчакаме тук — тихо каза Дейвид. — Или да го повикаме.

— Не — прошепна Патрик. — Ако са открили вход в Антарктида… стъпките може да не са на приятел. Или пък… — Той погледна към тръбите. — По-добре да изчакаме.

Отстъпиха към близката редица тръби и се притаиха в сенките. Стъпките се приближаваха и отекваха все по-силно.