Добре дошли в Моята библиотека!

Нови книги

Нови произведения

От литературните блогове

ANNA HELLS' FANTASY PLACE:

Не се сбогувам

Борис Акунин

Ако сърцето ви се разби на милиард книжни парченца в края на Черния град, тук ви чака още по-лошо преживяване. Да, да, спойлер е – Фандорин не е умрял, после май пак е умрял, ама може и да не е умрял. Но е твърде малко вероятна липсата на смърт. Верният Маса разнася навсякъде коматозното тяло на заспалия от почти фаталния изстрел в Баку Ераст, но както знаем, който е любимец на съдбата, все намира начин да оцелее още един ден. И едно никак не малко чудо се случва – великият руски детектив преминава долината на съня и се завръща в една опропастена Русия – без блясък, без царе, без елегантност. Бели, червени, зелени, черни – всякакви скучни, леко престъпни по организация и справедливи по своему и по идеология фракции на един объркан народ разграждат една велика империя като същински идил. Красотата на матушка Русия е помръкнала под белезите на алчната Революция, и никога няма да се поправи. Затова и Фандорин решава да остави пепелищата на величието и да изживее старините си на някое по-спокойно и далечно място. Но, за съжаление, съдбата иска цена за своето покровителство.

Не се сбогувам е странна книга – в нея Ераст има малко място, но когато е там е все така брилянтен и невероятен и като ум, и като мъж. В по-голямата част на повествованието обаче биваме занимавани с руска политика и отчайващо скучноватите борби за кокала между еднакво просташки групички от алчни ентусиасти. Признавам, че за първи път прескачах цели глави – тези, в които името на прекрасния руски Холмс така и не се споменава, и уверявам ви – историята не загуби от това. Дали на Акунин му е писнало от детективски истории, или тази книга е леко напъната от издателите да бъде създадена, пък на автора му се е искало да направи нещо доста по-различно вълнуващо го – не знам, но е трудно да се хареса тази книга, дори и да имаше добър финал. А тя няма. Има ужасен, садистки и на всичкото отгоре претупан край, в който личи някак нарастващата неприязън на създател към делото му. И онази допълнена глава, очеизбождащо направена в услуга на феновете, за да има поне трошица справедливост.

Не, на Акунин ми е трудно да му простя, защото се превърна точно във псевдонима си – злодей. Само влюбилите се в книжен герой ще ме разберат. Останалите – ако ви харесва руската революция и грубиянските изпълнения – може пък това да е вашата книга. Аз се опитвам да я забравя, и да оставя спомена само за моментите, когато добрият Ераст е жив, здрав и блестящ, фантастично създание от друг свят, принц на интелекта, крал на дедукцията, император на чара. Безкрайно трудно е да не го обикнеш, но оказа се още по-трудно е да преглътнеш края му. Великите хора заслужават спокойствие и щастие на красиво място, не … това.  Ех, само ако можеше да се случи още едно чуденце…

Първи впечатления от последно прочетеното:

Съдбата на Убиеца - Робин Хоб

Протакането на действието, очакването, пътят и страданията докато героите стигнат до Клерес и не причинят развръзката, за която са предопределени, беше тегаво. Робин Хоб го умее това нагнетяване на емоции, но още по-приятно беше, когато макар и в малко страници нашите се развихриха и показаха на лошите, че са си направили криво сметката. Накрая по очакван начин любимците ни се отърваха с достатъчно малко поражения, като изключим Фиц. Той беше орисан да страда през цялата многология и финалът й трябваше да бъде и негов финал. Дори това, че накрая авторката ни върна там, където започнаха перипетиите му, явно не е било случайно. Трябвало е да заприлича на затворен кръг.

Имам една любима теория за образа на Малко момиченце™ в литературата и киното. То е нещо, което по потенциал и могъщество далеч надскача друго утвърдено понятие като Немощен старец™ в кунг-фу филмите, Междузвездни войни и други такива леко приказни феерии. Посланието е следното: никога да не подценявате слабите и да не спекулирате с привидната им неспособност да се защитят. Защото има и такива малки момиченца, които няма да ви оставят дори да съжалите за злините, които сте им причинили. Когато времето настъпи, Пчеличка не им даде шанс.

Убиването е нещо важно. Наскоро някъде срещнах форумен капацитет да обвинява света, човечеството и в частност мъжете като източник на агресия и причинители на над 80% от престъпленията. Как трябвало да се поправи всичко това. Не само, че не може, ами и не трябва. Убиването е част от живеенето, питайте Робин Хоб. Ако не го умееш, си овца, ако ли пък се справяш, ти си вълк, така казва тя.

Това беше най-бавно прочетения том от всички досегашни с любимите ми герои. Очакването на развръзката и съдбовните събития не ми попречиха със седмици да припадам вечер след две прочетени страници, докато накрая не се взех в ръце и й отделих нужното време. Не знам, подозирам, че може и подсъзнателно да не съм искал всичко това да свърши.

Както подобава на всяко окончателно сбогуване, и това не беше нито особено лесно, нито особено приятно. Когато трябва да погребеш герои, с които си свикнал и които си заобичал в продължение на хиляди страници, няма как с лека ръка да ги изоставиш. Тъжно е, все едно се прощаваш със заминаващи за дълго истински приятели.

Благодаря ти за всичко, г-жо Хоб!

ANNA HELLS' FANTASY PLACE:

Лиценз за престъпления

Стивън Крос

Бъдещето е място ужасно, бъдещето е място прекрасно, бъдещето е нещо, до което все по-малко ми се иска да стигне днешния ден. Може би е най-добре да се изобрети една машина на времето, и всичко вкупом да се изсипем в зората на някоя симпатична цивилизация, която да спасим и рестартираме човешкия геном в една по-смислена посока. Лиценз за престъпления обаче гледа в най-вероятния развой на съдбите ни в доста близкото утре, където кастовата система на благосъстоянието ще се е префинила до изроден вариант на съвършенство, подпомогнат от технологиите и очевидната смърт на емпатията. Което може би е края на човечеството, но началото на нещо по-голямо, по-страшно, но по-устойчиво?

Най-ниското ниво в обществото живее със спомени само от работата си, защото в личния живот не ги очаква нищо смислено, щастливо или интересно. Средното ниво пък си спомня само ежедневието, без идея за това с какво си изкарва парите, но така е най-сигурно, че да няма изтичане на тайни и мозъци в погрешна посока. А висшето си е висше, както винаги. Творчеството е свободно и има една – единствена цел – да накара хората да се почувстват щастливи. Но самоцелното такова, извиращо от мъка или болка се наказва с вечното, химически индуцирано щастие – присъда или награда, трудно е да се каже. Вдишвам тъга, издишвам фалшиво доволство. Не е точно лоша сделка.

Всички се ъпгрейдват, не просто естетически, ами и чисто технологично, за да издържат по-дълго в колелото на живота. Но естествено го има и ъндърграунда, преследван, наказван, но и пак естествено – явно разрешен и тайно контролиран. Братята роми ще надживеят всеки строй и стъпало на развитие, тук придобили статут на извънземни, с лиценз за всякакви престъпления, произхождащ само от цвета на кожата им. Да ви е познато? Започваме пътешествието от най-ниското ниво и ще се издигнем почти до небесата, до непостижимия елит само чрез интелекта, усилията и една рядка генетична способност на главния ни герой – откраднато дете с особени таланти. Нещо като талантливия мистър Рипли, но с още повече остър ум, идеално хладнокръвие и почти перфектно безсърдечие. Малките изключения са сякаш проблясък на човещина, но тук те значат просто слабост. Когато да си човек се оказва най-големия ти недостатък…

Една антиутопия, тихо тропаща на вратата на ежедневието ни. Един кошмар, напуснал пределите на съня ни, и размил границите на невъзможното. Една съдба като толкова други, но някак съмнително устремна и погазваща всички възможни правила според който и да е дневен ред на живота. Жестокост, безпардонност, стряскаща амбиция. Живот нагоре и само нагоре, без поглед назад, без съжаления, с ходене по трупове, чиито и да са те. Великолепна история, стряскаща самите устои на възпитанието ни и възприятията ни за добро и зло, за дом, семейство и близост. Бъдещето идва, и няма как да се защитим от него. Но дали трябва да се адаптираме към мрака, или да се борим с него?

Читателите казват

За „Шепотът на мъртвите“ от Саймън Бекет

След бурния завършек на предната книга, д-р Хънтър има нужда от смяна на обстановката.

Поканата на негов американски ментор за специализация в САЩ идва точно на време.

Близо до Ноксвил, Тенеси е разположена известната „Ферма на труповете“, където учените изследват процесите на разлагане след смъртта на дарени приживе тела. Не знам дали наистина съществува такова място, но самата идея за него е интересна.

И както често се случва в крими романи развиващи се в САЩ, появява се сериен убиец, нямащ търпение да си поиграе с жертвите си и представителите на власта.

Малко по-ниска оценка давам, нивото на историята не е толкова високо, както в предните две части от серията.

За „Аз преди теб“ от Джоджо Мойс

Определено книгата Много ми хареса! Няколко дни ме държа настроението, мисля че не беше честно Уил да постъпва, така въпреки всички усилия на Луиза… разбира се плаках доста.

В момента чета „След теб“- липсва ми образа на веселата Лу. И на Уил. Как е възможно човек да се привърже към герои от книга толкова много, не разбирам! Сякаш съм загубила свой приятел, така силно ми въздейства тази история. Страхотно наистина. С нетърпение искам да стигна до третата част на поредицата.

Филмът — не ме очарова особено.

За „Венецианският договор“ от Марина Фиорато

Героинята седмици живее в трюма на кораба между хранителни припаси без вода . Пита се къде извършва физиологичните си нужди през това време ? И последно . В каютата на капитана — правоверен мюсюлманин има вино ¿??? След тая поредна глупост се отказах да чета повече .

За „Венецианският договор“ от Марина Фиорато

Корабът на баща и плава от Истанбул до Венеция . Дори и във ония времена не чак такова голямо разстояние за да се налага да се изчислява точка за връщане поради недостиг на продукти или вода . Да не говорим че плаването е в.район който е пълен с пристанища на много кратки разстояния .

За „Венецианският договор“ от Марина Фиорато

Разбирам , че хората искат да заработят някак , па било то и с писане на книги , но нужно ли е да се.пишат такива глупости . Ще се обоснова изреждайки най-грубите грешки които открих . Бащата на героинята е бивш адмирал ,самата тя е лекар в харема и дъщеря на майката на султана , въпреки това баща и има само един кат дрехи .

От форума

Научна фантастика, фентъзи, ужаси • Re: Препоръчайте Fantasy

summer-knight написа:
Салваторе не пише качествени книги :( Вещерът е отлична поредица, но не знам дали отговаря на изискванията? Колелото е 50% филър и бая досадни жени :)
По-добре Абъркромби с Трилогията "Разбито море" и непременно "Герои" - Горст извършва доста подвизи там и има доста добро развитие. Пробвай също Брент Уийкс - Нощният Ангел и Lightbringer - и двете поредици проследяват как обикновено момче става силен боец. Поредицата за Калдерон на Бъчър също е приятна, но е малко особена и не е за всеки. Може би най-силните фентъзи герои и най-епичните битки са в Малазанската книга - пак не е за всеки. Землемория също отговаря на изискванията. А Демонският Цикъл е точно каквото търсиш (+ яки татуировки, яки кючеци и яко ****), ама историята има повече филър и от Колелото на Времето. Останаха и Принцът на Нищото на С. Бакър (философска, но бавна) и Кейн на М. Стовър (смесица от фентъзи и фантастика, но е уникално добра!).


Summer, ужасно ти благодаря за предложението Демонският цикъл, книгите ме грабнаха още в началото и не ме пуснаха докато не приключих и петата книга на английски ! Толкова свикнах с героите, с живота им, с историйте им, че след като всичко свърши се чувствах всякаш истински хора от реалния ми живот липсват :( Невероятна поредица, искрено БЛАГОДАРЯ !

Статистика: Пуснато от deviancer — 19 март 2019, 17:25