Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайнството на произхода (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Atlantis Gene, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: А. Дж. Ридъл

Заглавие: Атлантският ген

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: 1

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-602-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/422

История

  1. — Добавяне

53.

Барнаби изглеждаше толкова изплашен, колкото се чувстваше Кейт. Кой знае защо това й вдъхна малко увереност — сякаш сега тя бе водачът на конспиративната група.

Ала новопридобитата й самоувереност се изпари, когато видя дребния азиатски охранител, зачетен в комикс пред вратата на жилищния отсек. Докато приближаваха, азиатецът вдигна глава, остави книгата и ги загледа.

Кейт прокара картата си. Зелено.

Тя бутна вратата и влезе вътре. Барнаби я последва.

— Не! — извика пазачът. — Ей, ти — също провери! — Мъжът сочеше Барнаби, който заотстъпва, ококорил очи, сякаш очакваше всеки миг да го застрелят.

— Ти провери — повтори пазачът и показа устройството.

Барнаби притисна картата към гърдите си, после я прокара през процепа. Червено.

Охранителят протегна ръка.

— Дай карта.

Русолявият учен отстъпи към стената и изпусна картата.

— Тя ме накара! Тя е луда!

Кейт застана между тях.

— Всичко е наред, Барнаби. — Вдигна картата и му я подаде. Опря ръка на гърба му и го побутна. — Всичко е наред. Ще се видим по-късно, Барнаби. — Обърна се към пазача, вдигна своята карта и отново я прокара през четеца. — Виждаш ли — зелено.

После бутна вратата и влезе.

Вратата се затвори зад нея — може би й се бе разминало. Кейт тръгна през крилото. На всеки двайсет крачки имаше голяма врата, вероятно коридор към друга част. Докъдето можеше да види бе едно и също — врати и симетрични коридори. И беше тихо — цареше почти зловеща тишина.

Прокара картата през една врата и влезе вътре. Беше спално помещение, като тези в колежа — това й дойде наум. Голямо помещение, което водеше към шест по-малки, всяко с легла на два етажа. А после видя разликата. Не приличаше на спални в колежа — обстановката бе твърде аскетична. По-скоро напомняше на затворническа болница. Леглата бяха празни. Изоставени, защото в стаите цареше безпорядък — завивки и чаршафи на пода, лични вещи върху шкафчетата и мивките. Изглеждаше сякаш обитателите са напуснали спешно.

Излезе в коридора и продължи нататък. Маратонките й издаваха неприятен скърцащ звук при всяка стъпка. Чу гласове в далечината. Трябваше да продължи нататък, но нещо в нея се съпротивляваше. По-безопасно беше в пустите стаи, без хора.

Сви на следващото „кръстовище“, тръгна към гласовете и видя нещо като регистратура в болница — висока преграда с папки върху нея и две, може би три жени зад стъклото.

Чу нов звук, който идваше от друга посока — равномерно потропване на обувки. Приближаваха се. Кейт продължи към регистратурата. Вече чуваше гласове: „Искат ги веднага“. „Зная.“ „Това казах и аз.“ „Не виждам никакъв смисъл в това, което правят.“ „Дори не ни заплашват…“

Кейт трепна — стъпките отзад се приближаваха. Обърна се.

Шестима мъже — охрана. Те се затичаха и заизваждаха оръжията си.

— Спри!

Можеше да побегне и вероятно да стигне до регистратурата. Пазачите обаче се приближаваха бързо и бяха насочили оръжията си към нея.

Кейт спря и вдигна ръце.