А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (15)

14.

Екранирано комуникационно помещение

Централа на Часовникова кула

Джакарта, Индонезия

Зареял поглед през стъклената стена на помещението, Джош обмисляше думите на Дейвид. Часовникова кула е компрометирана. Няколко големи клетки водят бой за оцеляването си. Централа Джакарта скоро ще бъде нападната и на всичко отгоре предстои терористична атака по целия свят.

А Дейвид се нуждаеше от Джош, за да разшифрова съобщението и да се опита да я спре.

И това ако не беше стресова ситуация!

— Работя върху една теория вече от десет години — каза Дейвид. — Идеята ми хрумна малко след единайсети септември.

— Смяташ, че тази атака може да е свързана с единайсети септември?

— Да, смятам.

— Мислиш, че това е операция на Ал Кайда?

— Не е задължително. Според мен Ал Кайда тогава бе само изпълнителят. Има друга група, глобална корпорация на име „Имари Интернешънъл“, която в действителност е планирала, финансирала и извлякла дивиденти от онази атака. Мисля, че това е прикритие за различни археологически разкопки, които „Имари“ са осъществили в Афганистан и Ирак, и доста добре замислена кражба. Грабеж всъщност.

Джош вдигна глава. Какво му ставаше на Дейвид? Подобни истории, свързани с единайсети септември, биха могли да са теми на интернет форуми, но не и на сериозна контратерористична разработка.

Дейвид явно разгада мислите му.

— Виж, зная, че звучи малко откачено, но искам да ме изслушаш. След единайсети септември прекарах почти година по болници и центрове за възстановяване. Имах предостатъчно време за размишления. Много от действията на нападателите ми се струваха неразумни и нелогични. Защо първо нападнаха Ню Йорк? Защо не удариха едновременно Белия дом, Конгреса, ЦРУ и АНС? Тези четири самолетни катастрофи щяха да парализират страната, особено нашите отбранителни способности. Щяха да ни хвърлят в абсолютен хаос. И защо да се ограничават само до четири самолета? Сигурно биха могли да обучат още пилоти. Можеха да отвлекат трийсет самолета в онази сутрин, да ги вземат от летище „Дълес“ и националното летище във Вашингтон, от Балтимор и дори от Ричмънд. Атланта също е достатъчно близо, а „Хартсфийлд-Джаксън“ е едно от най-оживените летища в целия свят. Кой знае, може би биха могли да ударят със сто самолета. Не може да не са знаели, че номерът им ще мине само веднъж — защо тогава толкова малък мащаб?

Джош кимна, но все още не изглеждаше убеден.

— Интересен въпрос.

— Има и други. Защо нанасят удар в ден, когато е известно, че президентът отсъства от града и ще е в някакво училище във Флорида? Очевидно целта не е била да бъдат поразени центровете ни за отбрана — като удара на Пентагона, при който загинаха много храбри американци. Какво всъщност постигнаха — предизвикаха всеобща ярост в армията, в цялата страна. Имаше още едно тежко последствие — рухването на борсите, истински исторически срив. Ню Йорк е финансовата столица на света — атаката срещу него неминуемо ще доведе до последствия на финансовите пазари. Всъщност тази атака постигна две неща: осигури започването на война и — което според мен е по важно — доведе до срив на стоковата борса.

— Никога не съм гледал на всичко това по този начин — призна Джош.

— Нещата изглеждат различни, когато прекараш цяла година по болници и можеш да мислиш по цели дни и нощи. От леглото не можех да правя сериозни проучвания върху терористичните организации, затова се заех с финансовата страна. Започнах да търся кои са големите печеливши от финансовия колапс. Кой е залагал срещу американски акции. Кои компании са излезли победители, кои са натрупали богатства. Списъкът постепенно се смаляваше. Освен това забелязах нещо — нападението почти предопредели войната в Афганистан. Може би това, което е трябвало на онази група, се е намирало там и са се нуждаели от прикритие, за да го потърсят. А може да е било в Ирак. Или пък и на двете места. Знаех, че трябва да ида на място, за да потърся истински отговори. — Дейвид си пое дъх и продължи: — През 2004 вече бях на крака. Същата година се кандидатирах за работа в ЦРУ, но ме отхвърлиха. Готвих се още една година, получих нов отказ през 2005 и продължих упорито да се подготвям. Чудех се дали да не постъпя в армията, но знаех, че трябва да работя в някоя разузнавателна организация, за да получа отговори.

Сега вече Джош виждаше Дейвид в съвсем друга светлина. Винаги бе смятал директора на централата за нещо като супервоин. Представата за него като за човек, който се въргаля по болници и получава откази от шпионски агенции, при това няколко пъти, бе доста изненадваща.

— Какво има? — попита Дейвид.

— Ами нищо… Просто… мислех си, че си офицер от кариерата. Че си бил в ЦРУ още преди единайсети септември.

Дейвид се усмихна.

— Грешка. По онова време бях още студент. В Колумбийския, ако можеш да повярваш. Може би по тази причина от ЦРУ ми отказваха — не искаха човек, свикнал на университетска слободия. Но изглежда, три е щастливото ми число, защото при третия ми опит през 2006-а ме взеха. Вероятно редиците им агенти бяха пооредели, повечето сигурно бяха избягали при частни предприемачи, но така или иначе, пратиха ме в Афганистан. И аз открих отговорите, които търсех. В краткия списък, който ми бе останал, имаше три компании, ала те се оказаха филиали на една: „Имари Интернешънъл“. Отделът им за сигурност координира всички операции, но спечеленото от единайсети септември е разпределено между подставени фирми. Открих и още нещо. План за нова атака под кодовото название Протокол Тоба. — Дейвид посочи едната папка. — В тази папка е всичко, което ми е известно за атаката. Не е много.

Джош отвори папката.

— Значи затова си постъпил в Часовникова кула? За да разследваш „Имари“ и да научиш всичко за Протокола Тоба.

— Донякъде. Часовникова кула бе идеалната платформа. Тогава вече знаех, че „Имари“ стои зад единайсети септември, че са натрупали състояние от атентата и че издирват активно нещо в планините на Афганистан и Пакистан. Но те ме разкриха преди да се добера до цялата истина. Едва не ме убиха в планините в Северен Пакистан. Всъщност официално се водех загинал по време на акция. Това бе идеалната възможност да се измъкна. Имах нужда от нова идентичност и място, където да продължа работата си. Преди Афганистан никога не бях чувал за Часовникова кула. Но ме поканиха на работа и сметнах, че това ще е идеалното прикритие. Всички идваме в Часовникова кула по някакви свои причини — по онова време за мен тя бе ключът към оцеляването ми. Трябваше да узная цялата истина за „Имари“ и Тоба. Не разкрих истинските си мотиви пред никого освен пред директора. Той ме взе и ми помогна да основа централата Джакарта преди четири години. Не можах да постигна кой знае какъв прогрес с разследването на „Имари“ допреди четири дни, когато онзи информатор се свърза с мен.

— Значи затова е избрал теб.

— Така изглежда. Той знае за разследването ми. Знае, че държа този документ. В него може би се крие ключът за дешифриране на съобщението. Това, в което съм сигурен, е, че корпорация „Имари“ по някакъв начин е свързана с атаката от единайсети септември, може би и с други терористични нападения преди и след това, и че работят над нещо много по-голямо — Протокола Тоба. Затова избрах Джакарта — най-близкия град до планината Тоба. Мисля, че е свързан с мястото, където ще започне атаката.

— Логично предположение. Какво знаем за Протокола Тоба?

— Не много. Освен няколко бележки за него има само един документ — доклад за урбанизацията, транспортната инфраструктура и възможността да се редуцира общата човешка популация. Каквото и да е Тоба, вярвам, че това е неговата цел — да се намали драстично населението на Земята.

— Което стеснява кръга. Една терористична атака с цел изтребване на населението трябва да е биологична — може би катастрофална промяна в околната среда или предизвикване на нова световна война. Не става въпрос за бомбардировачи самоубийци, трябва да е нещо по-мащабно.

Дейвид кимна.

— Да, много по-мащабно. Вероятно нещо, което никога не сме предвиждали. Джакарта е отлично място да се започне нова атака — с висока плътност на населението и безброй външни лица. Началото на атаката ще прати всички богати чужденци на летището и оттам до всяка точка на света.

Дейвид посочи мониторите.

— Компютрите зад теб са свързани с Управлението, с нашите сървъри и с останалите клетки. Там има всичко, което ни трябва за ставащото по целия свят, за различните терористични групи и организации, някои от тях прикритие за корпорация „Имари“. Не е много, разбира се. Започни от тях, а като набереш скорост, се прехвърли към последните сведения от разузнаването. Ако нещо става тук, в Джакарта, длъжни сме да го разследваме първи. Трябва да сме готови да прехвърлим информацията към Управлението, в случай че и нашата централа падне. Опитай се да мислиш нестандартно. Каквото и да става, сигурно ще е в разрез с обичайните представи. Търси нещо, което не поражда подозрения — като саудитци, посещаващи курсове за пилоти в Германия, а след това преместващи се в Щатите, като някой в Оклахома, който купува тонове тор, а не е никакъв фермер.

— Какво има в другата папка?

Дейвид я побутна към него.

— Тук е останалата информация за „Имари“, която събрах преди да постъпя в Часовникова кула.

— Няма ли я в компютъра?

— Не. И не съм я предавал на Часовникова кула. Ще видиш защо. Освен това в един плик има писмо — от мен за теб. Ще го отвориш, когато умра. Там има инструкции.

Джош понечи да отвори уста, но Дейвид го прекъсна:

— Има още нещо. — Изправи се, взе от ъгъла на помещението малка кутия и я сложи на масата. — Тази стая и екранираната зала ще ти осигурят известна защита и, надявам се, достатъчно време да откриеш как да разшифроваш съобщението. Щабът на Часовникова кула е последното място, където ще те търсят. Съмнявам се обаче, че имаме много време. Каквото откриеш, пращай го на моя телефон. Горният десен монитор е свързан с камерата над вратата и гледа към сървърното, така че ще разбереш, ако някой се опита да проникне тук. Както знаеш, в сградата на щаба няма камери, така че това ще е единственото ти предупреждение. — Той отвори кутията и извади отвътре пистолет. Пъхна пълнителя в дръжката и сложи пистолета на масата. — Нали знаеш как се стреля?

Джош погледна пистолета.

— Е, минах основен курс, когато постъпвах в агенцията преди дванайсет години, но оттогава не съм държал оръжие. Така че… не разчитай особено. — Искаше му се да добави: „Ако тук проникнат специалните части, какви шансове бих имал срещу тях?“. Но не го каза — разбираше, че Дейвид му оставя пистолета за самочувствие. За да не е изплашен до смърт и да може да си върши работата. Но разбираше и че това е само едната страна в мотивите на неговия началник.

— Ако се наложи да прибегнеш до него, дръпни затвора назад. Това ще вкара патрон в цевта. Като свършиш патроните, натисни тук и пълнителят ще изпадне отдолу. Пъхни нов, натисни това лостче и пистолетът ще е готов за стрелба. Но ако разбият вратата, има нещо друго, което трябва да направиш, преди да използваш пистолета.

— Да изтрия информацията на компютрите?

— Именно. И да изгориш тази папка, както и писмото. — Дейвид му посочи малка метална ваничка и му подаде запалка.

— Какво друго има в шкафа? — Джош смяташе, че знае, но въпреки това попита.

Директорът на централата се поколеба, после бръкна в шкафа и извади стъклена капсула.

— Трябва да я глътна ли?

— Не. Ще я сдъвчеш, но когато му дойде времето. Цианидът действа доста бързо — три, максимум четири секунди. — Дейвид му подаде капсулата. — Дръж я в теб. Надявам се, че няма да ти потрябва. — Прибра пистолета в кутията. — Съобщи ми веднага щом откриеш нещо.

Обърна се и тръгна към вратата.

— А ти какво ще правиш? — попита Джош.

— Ще ни спечеля малко време.