Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайнството на произхода (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Atlantis Gene, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: А. Дж. Ридъл

Заглавие: Атлантският ген

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: 1

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-602-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/422

История

  1. — Добавяне

78.

Манастир на имару

Тибетски автономен район

На следващата сутрин Майло не чакаше Кейт, но купата с каша бе на масичката както преди. Беше малко изстинала, но все така вкусна.

Кейт тръгна по коридора.

— Доктор Кейт! — Майло изтича насреща й, спря насред коридора и опря длани на коленете си, беше се запъхтял. — Съжалявам, доктор Кейт. Аз бях… трябваше да работя над моя специален проект.

— Специален проект? Майло, не е необходимо да ме посрещаш всяка сутрин.

— Зная. Но исках — отвърна младежът, докато си поемаше дъх.

Тръгнаха към стаята на Дейвид.

— Над какво работиш, Майло?

Той поклати глава.

— Не мога да ви кажа, доктор Кейт.

Кейт се зачуди дали това не е поредната шега. Когато стигнаха стаята на Дейвид, Майло се поклони и си тръгна тичешком в посоката, от която бе дошъл.

Състоянието на Дейвид не се бе променило съществено, макар че на Кейт й се стори, че нормалният му цвят се връща.

Тя му даде сутрешната доза антибиотици и обезболяващи и отвори дневника.

7 август 1917

Изправям се, за да посрещна двамата мъже, които Хелена въвежда в малкия солариум. На лицето ми няма и намек за болка. Тази сутрин изпих три големи бели таблетки, подготвяйки се за това, което ме чака.

Малко преди пладне е и слънцето е високо в небето и озарява мебелите и растенията в солариума с ярка светлина.

По-високият мъж пристъпва с широка крачка и взема думата, без да изчака Хелена да ни представи.

— Значи най-сетне склонихте да се срещнете с нас.

Германец, войник. Очите му са студени и вторачени.

Преди да успея да отвърна, вторият мъж заобикаля първия и ми протяга ръка.

— Малори Крейг, мистър Пиърс. Приятно ми е. — Ирландец, с плахи маниери при това.

Германецът разкопчава сакото си и сяда, без да е поканен.

— А аз съм Конрад Кейн.

Крейг се настанява до Кейн, който сбърчва нос и се оглежда, след това леко се отдръпва.

— Вие сте немец — казвам, сякаш го обвинявам в убийство, което на този етап ми се струва справедливо. Вероятно бих могъл да посмекча тона, благодарение на лекарствата, но се радвам, че не го правя.

— Хъм. Роден съм в Бон, но трябва да кажа, че понастоящем съм изгубил всякакъв интерес към политиката. — Отвръща нехайно, сякаш съм го попитал дали гледа коне, като че ли неговите сънародници не убиват и не тровят с газ милиони съюзнически войници. Накланя глава. — А и как иначе, когато на света има толкова по-интересни неща?

Крейг кима.

— Така е.

Хелена поставя между нас поднос с кафе и чай и Кейн заговаря преди мен, като че ли си е вкъщи и аз съм дошъл по негова покана.

— Благодаря ви, лейди Бартън.

Кимам към свободния стол и я поглеждам.

— Останете.

Мисля, че го правя, за да покажа кой командва тук. Кейн изглежда неприятно изненадан, а аз се чувствам малко по-добре.

Кейн сръбва от кафето.

— Чух, че се нуждаете от работа.

— Търся си работа.

— Имаме една специална задача, която трябва да се свърши. Трябва ни определен тип човек за нея. Някой, който знае да си държи устата затворена и има достатъчно ум.

Хъм, дали пък не иска да шпионирам за германците? Надявам се да е това. Все още държа армейския си пистолет в чекмеджето на шкафчето до леглото. Представям си как отивам да го взема и се връщам в солариума.

— И каква е тази работа? — пита Хелена, нарушавайки тишината.

— Археологическа. Разкопки. — Кейн не сваля поглед от мен, в очакване да види реакцията ми. Крейг пък гледа Кейн. Не се е обадил повече от началото на разговора, а и не държа особено да чуя мнението му.

— Търсех работа наблизо — отвръщам.

— В такъв случай няма да бъдете разочарован. Разкопките са под Гибралтарския залив. На доста голяма дълбочина. Вървят от известно време. Всъщност от четирийсет и пет години. — Кейн продължава да следи реакцията ми, но такава все още няма. Той отпива от кафето, без да сваля очи от мен. — Току-що започнахме да намираме… имаме известен напредък, но войната ужасно ни затрудни. Все се надяваме, че ще свърши скоро, но дотогава сме принудени да се справяме с текущи проблеми. Ето защо идвам при вас с нашето предложение.

— Опасно ли е? — пита Хелена.

— Не. Не по-опасно, отколкото, да речем, на Западния фронт. — Кейн изчаква тя да вдигне вежди, след това се пресяга и я потупва по крака. — О, не, само се шегувах, мило момиче. — Насочва усмивката си към мен. — Няма да излагаме на опасност нашия млад герой от войната.

— Какво стана с последния ви екип? — питам.

— Имахме германска група, много способни хора, но очевидно войната и британският контрол над Гибралтар усложниха нещата с тях.

Задавам въпроса, с който би трябвало да започна:

— Колко души сте изгубили досега?

— Изгубили?

— Загинали.

Кейн повдига рамене.

— Нито един. — Изражението на Крейг ми показва, че това е лъжа, и аз се чудя дали Хелена го знае.

— Какви са тези разкопки? — питам. Той ще излъже, но ми е интересно каква легенда ще използва.

— Археологически. Исторически. — Кейн изплюва думите сякаш са сдъвкан тютюн.

— Не се и съмнявам. — Предполагам, че търсят съкровище, вероятно потънал на дъното на залива пиратски или търговски кораб. Би трябвало да е нещо достатъчно солидно, за да посветят четирийсет и пет години на подобни разкопки, особено под водата. Опасно начинание.

— Заплатата?

— Петдесет райхсмарки на седмица.

Това си е истинска подигравка, направо шамар в лицето. Със същия успех могат да ми плащат и с фалшиво злато. Като се има предвид как върви войната, след две години марката няма да струва нищо. Немските семейства ще ги носят на вързопи до пекарната за комат хляб.

— Приемам само разплащане в американски долари.

— Имаме и долари — отвръща небрежно Кейн.

— И то доста повече. Искам пет хиляди долара в аванс — само за да надзърна във вашите тунели. — Поглеждам към Хелена. — Ако са зле укрепени и заплашват да рухнат, си тръгвам с петте хиляди в джоба.

— Те са добре прокопани, мистър Пиърс. Там са работили германци.

— Искам по хиляда на седмица.

— Абсурдно. Кралска заплата за селска работа.

— Глупости. Чувал съм, че кралете, кайзерите и царете не са толкова безценни, за колкото се представят. Но ако ще ръководя разкопките, би трябвало да получавам съответното заплащане. Когато става дума за подземни, или по-точно подводни разкопки, работата е опасна. Не бих оставил живота си в ръцете на глупаци. Такива са условията ми, приемете ги или си тръгвайте.

Кейн изсумтява и оставя чашата на масичката.

Облягам се назад и добавям:

— Разбира се, винаги може да изчакате края на войната. Предполагам, че няма да е много далече. След това ще доведете отново немския екип — стига да са останали немци… на ваше място не бих се обзаложил.

— Няма да приема условията ви. — Кейн се изправя, кима на Хелена и си тръгва, като оставя Крейг в неловко положение. Плахият ирландец също става, поколебава се за миг, като върти глава между мен и отдалечаващия се началник, след това се втурва след него.

Когато вратата се затваря, Хелена се обляга на креслото и прокарва ръка през косата си.

— Божичко, изплаших се до смърт да не приемете тази работа. — Вдига очи към тавана. — Казаха ми, че ви искали за някакъв изследователски проект. Аз им обясних, че сте умен и образован човек и ще бъдете подходяща кандидатура. Никога не бих допуснала тези негодници тук, ако знаех какви цели преследват.

 

 

На следващия ден, докато Хелена е на работа, при мен се отбива Малори Крейг. Стои на входната врата и мачка шапката си с ръце.

— Мистър Пиърс, простете за неприятния вчерашен разговор. Мистър Кейн е под голямо напрежение заради… Е, дойдох да се извиня за всичко, което сме ви причинили, и да ви дам това.

И ми подава един чек. Пет хиляди долара, по сметката на „Имари Гибралтар“.

— За нас ще е чест да ръководите разкопките, мистър Пиърс. Разбира се, при вашите условия.

Признавам му, че не съм бил вдъхновен от вчерашния разговор, но ще държа връзка с тях, по един или друг начин.

Прекарвам остатъка от деня в размишления — нещо, в което съм натрупал голям опит през последните месеци. Представям си как слизам в осветените от свещи и фенери тунели, където е студено и влажно. Виждал съм хора да се прекършват като тънки клечки, когато ги накараш да се спуснат долу. Дали ще се справя? Няма как да разбера, докато не сляза там.

Обмислям и други възможности. Бих могъл да се захвана с някоя минна компания, поне докато войната свърши. След това вероятно ще има повече свободни специалисти, някои придобили опит в самата война. Ще трябва да напусна Гибралтар и да потърся мини, където търсят хора като мен. Да се върна в Щатите или да отпътувам за Южна Америка.

Поглеждам чека. Пет хиляди долара ми предоставят големи възможности, а огледът на техните разкопки ще е един допълнителен опит.

Решавам, че ще ида да хвърля едно око. Винаги мога да си тръгна, или — в зависимост от това колко добре контролирам червата си — да побягна.

Казвам си, че най-вероятно ще откажа работата и че няма никакъв смисъл да го съобщавам на Хелена. Няма смисъл да я тревожа. Достатъчно й е, че работи в полевата болница.

В оперативния център в щаба на Часовникова кула, Ню Делхи, Дориан разтърка уморено слепоочията си и погледна към екраните.

— Сър, получаваме сателитна картина — докладва операторът.

— И? — отвърна Дориан.

Дребният мъж се приведе напред и посочи монитора.

— Няколко цели.

— Пратете самолети.

Манастирите бяха като игли, забити в огромната тибетска купа сено, но най-сетне разполагаха с очи, които да ги следят. Значи финалът нямаше да е далече.