А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (14)

13.

Трета стая за разпити

Полицейска служба на Западна Джакарта

Джакарта, Индонезия

Кейт се облегна на стола. Преценяваше какви възможности й остават. Трябваше да разкаже на полицията как е започнало проучването. Дори и да не й повярваха, нека да го имат в протоколите си, в случай че започне процес.

— Спрете — каза тя.

Мъжът спря при вратата.

Кейт опря лакти на масата.

— Има основателна причина нашата програма да осинови тези деца. Но първо трябва да ви обясня нещо. Когато пристигнах в Джакарта, възнамерявах да провеждам изследванията си, както го правех в Щатите. Това беше първата ми грешка. Ние се провалихме и тогава… сменихме подхода.

Дребният мъж се върна и седна до масата. Слушаше я мълчаливо, докато Кейт описваше как е прекарала седмици наред в подготовка за набиране на пациенти.

 

 

Организацията на Кейт бе наела Договорна изследователска организация (ДИО), за да ръководи проучванията, точно както процедираха и в Щатите. В САЩ фармацевтичните компании се занимаваха с откриването на нови лекарства и лечения и когато се натъкваха на нещо обещаващо, често прехвърляха мениджмънта на външни договорни организации от типа ДИО. На свой ред тези организации се свързваха с подходящи клиники, в които лекари ще се съгласят да проведат изследването. От своя страна, клиниките набираха пациенти, прилагаха новото лечение или лекарствени средства, сетне провеждаха диагностика за промяна на симптомите и състоянието, както и за странични реакции. Външните организации поддържаха връзка с избраните клиники и пращаха доклади на спонсора или изследователската компания, която на свой ред публикуваше научни съобщения и запознаваше държавните агенции за контрол на лекарствените средства в различните страни. Крайният резултат бе проучване, довело до желан терапевтичен ефект без негативни или странични реакции. Това бе дълъг път и по-малко от 1% от разработваните в лабораториите лекарства стигаха до аптечните лавици.

Имаше само един проблем — Джакарта и Индонезия като цяло не разполагаха с клиники за лечение на аутизъм, имаше едва шепа специализирани частни заведения, които се занимаваха с някои от последствията на това заболяване. Тези лечебни заведения нямаха никакъв опит за клинични изпитания, което излагаше пациентите на риск. В Индонезия фармацевтичната индустрия е слаборазвита, най-вече защото пазарът не е голям. Индонезия внася предимно генерични лекарства и по тази причина за изследването бяха потърсени малко лекари.

Тогава ДИО предложи иновативен подход — да се свържат директно с родителите на засегнатите деца и да създадат клиника, в която да се провежда лечението. Кейт и доктор Джон Хелмс, който бе директор на проучването, проведоха няколко дълги разговора с ДИО, търсейки други възможности. Но такива нямаше. Кейт посъветва доктор Хелмс да склонят на направеното предложение и в края на краищата той се съгласи.

Съставиха списък на семейства, живеещи в радиус сто километра от Джакарта, чиито деца показваха симптоми, съвпадащи с тези на аутизма. Кейт нае зала в един от най-хубавите хотели в града и покани семействата на представянето.

Дни преди това работи върху брошурката, преписва я няколко пъти и все не оставаше доволна. Накрая Бен нахлу в кабинета й и заяви, че ще зареже проучването, ако не престане. Кейт се предаде, прати текста от брошурката на етична комисия, после в печатница, и се зае с подготовката.

Когато дойде денят, тя застана на вратата, готова да посрещне лично всички членове на семействата. Ужасно се притесняваше, че ръцете й не спират да се потят. На всеки няколко минути ги триеше в панталона. Първото впечатление е всичко. Увереност, доверие, опит.

Чакаше. Дали имаха достатъчно брошурки? Разполагаха с хиляда и макар да бяха пратили шестстотин покани, вероятно щяха да дойдат по двама родители. Може би щяха да се присъединят и други семейства — в Индонезия все още не съществуваше регистър на заболелите. Какво да правят? Предупреди Бен да уговори използването на хотелската копирна машина — би могъл да разпечата още брошурки, докато тя говори.

Петнайсет минути преди определения час се появиха първите две майки. Кейт изтри за пореден път длани, преди да се здрависа с тях. От вълнение говореше прекалено високо.

— Радвам се, че дойдохте… благодаря ви за вниманието… не, насам… изберете си място, съвсем скоро ще започнем…

Трийсет минути след определения час.

Час след него.

Тя отиде да навести шестте майки и да размени няколко думи с тях.

— Не зная какво може да е станало… Кога получихте поканите? Не, имаме и други поканени… трябва да е някакъв проблем с пощите…

В края на краищата отведе посетителките в малка заседателна зала, най-вече за да премахне неудобството за всички. Направи кратко представяне, след което майките, една по една, се извиниха, че трябва да си вървят, да наглеждат децата, да ходят на работа.

Завари доктор Хелмс да се налива в бара на хотела. Когато се присъедини към него, той се наведе към нея и промърмори:

— Казах ти, че няма да се получи. Никой няма да се съгласи, Кейт. Ей, барман, дай още по едно. Та какво ти говорех? А, да, най-добре да си събираме багажа колкото се може по-бързо. Имам предложение от Оксфорд. Божичко, как ми липсва Оксфорд, тук е толкова влажно, през цялото време се чувствам като в сауна. Трябва да ти призная, че най-добре работех в Англия. Като стана дума… — Той се наведе още по-близо. — Не ми се ще да изпреварвам събитията… нали разбираш, за Но… беловата… но подочух, че името ми се обсъжда. Кейт, това може да е моята година. Кога най-сетне ще се науча да не се поддавам на чувствата си? Било за доброто на хората… Ха!

Кейт искаше да възрази, че неговата чувствителна душа бе успяла да се спазари доста добре — заплатата му бе три пъти по-голяма от нейната, а името му бе първо във всички публикации въпреки факта, че цялото проучване се основаваше на нейни изследвания. Но успя да си сдържи езика зад зъбите и вместо това надигна чашата с шардоне.

Същата вечер се обади на Мартин.

— Не мога да…

— Кейт, спри веднага. Можеш да се справиш. Когато решиш — можеш. В Индонезия живеят двеста милиона души, почти седем милиарда пъплят по тази малка планета. И поне половин процент се вписват в симптомите на аутизма — това прави трийсет и пет милиона болни. Населението на щат като Тексас. Не се предавай. Няма да ти позволя. Още утре ще позвъня във филиала на „Имари“ и ще поискам да продължат финансирането. Независимо дали Джон Хелмс ще участва в проучването.

Този разговор й припомни един друг, когато го бе потърсила от Сан Франциско и Мартин я бе уверил, че Джакарта би била чудесно място, за да започне всичко отначало. Може би в края на краищата щеше да се окаже прав.

На следващата сутрин влезе в лабораторията и каза на Бен да поръча още брошури. И да намери преводачи. Тръгваха по селата. Щяха да разширят мрежата — и нямаше да чакат семействата да дойдат при тях. Прекрати договора с ДИО. Игнорира и протестите на доктор Хелмс.

След още две седмици натовариха на три пикапа четирима асистенти, осем преводачи и няколко сандъка с брошури, отпечатани на пет различни езика: индонезийски/малайзийски, явански, сунданезки, мадурезки и бетави. Подборът на езиците бе поредният извор на тревоги за Кейт — в Индонезия се говореха над седемстотин различни езика и наречия, но в края на краищата тя се спря на петте, които се използваха най-често в Джакарта и в близките райони на Ява. Ако не друго, не смяташе да съсипе проучването си заради проблеми с комуникацията.

Както с хотела в централната част, подготовката й се оказа ненужна. Когато пристигнаха в първото село, Кейт и колегите й бяха изненадани — нямаше нито едно дете с аутизъм. Селяните не проявиха никакъв интерес към брошурите. Преводачите й казаха, че никой не бил виждал деца с подобни проблеми.

В това нямаше никаква логика. Би трябвало да има поне две или три засегнати семейства във всяко село.

В следващото селце Кейт забеляза, че един от преводачите, възрастен мъж, се е подпрял на пикапа, докато останалите обикалят от врата на врата.

— Ей, защо не работиш? — попита тя.

Мъжът сви рамене.

— Защото няма никакъв смисъл.

— Как да няма? Хайде веднага…

Мъжът вдигна ръце.

— Госпожо, не исках да ви обидя. Имам предвид, че задавате погрешни въпроси. И че питате не тези, които трябва.

Кейт втренчи очи в него.

— Добре. Ти кого би попитал? И какво?

Мъжът се изправи, даде й знак да го последва и тръгна към края на селото, отвъд хубавите къщи. Почука на една врата и отвътре се показа ниска женица. Той й заговори със суров глас, като от време на време сочеше Кейт. Сцената я накара да се сепне и тя неволно загърна бялата си престилка по-плътно. Беше се чудила какво да облече и накрая се спря на докторската престилка, с надеждата това да внушава доверие. Представяше си как изглежда в очите на тези хора, които носеха дрипи и обитаваха порутени мръсни къщурки.

Осъзна, че жената е изчезнала, и пристъпи напред, за да попита преводача защо, но той вдигна ръка. Жената отново се появи на прага, като побутваше пред себе си три дечица. Те стояха неподвижно, свели главици. Преводачът се наведе към всяко и го разгледа внимателно. Кейт неуверено пристъпваше от крак на крак зад него. Децата изглеждаха здрави, никое от тях не показваше белези на аутизъм. Преводачът се наведе към най-малкото и отново извика нещо. Майката отговори припряно, но той я сгълча. Детето, явно изплашено, каза няколко думи. Преводачът му каза нещо и то ги повтори. Кейт се зачуди дали са имена. Или може би места?

Преводачът се изправи и отново започна да вика на жената. Тя клатеше припряно глава и повтаряше отново и отново една и съща фраза. След няколко минути несекващ порой обвинения от страна на преводача жената сведе глава и заговори тихо. Вдигна ръка и посочи една съборетина. За пръв път преводачът й заговори с омекнал глас и жената, изглежда, се поуспокои. Прибра децата вътре и затръшна вратата толкова бързо, че едва не събори последното.

Пред вратата на съборетината се повтори почти същата сцена — преводачът викаше и сочеше с ръка, Кейт стоеше смутена зад него, изплашените обитатели изведоха четирите си дечица и зачакаха с тревога в очите. Този път, когато преводачът разпита едно от децата, то отвърна с пет думи и Кейт бе сигурна, че са имена. Майката възрази нещо, но преводачът не й обърна внимание и продължи да разпитва детето. След като чу поредния отговор, преводачът избута майката и децата и нахлу в къщата. Кейт бе объркана, но когато майката и четирите деца го последваха, направи същото.

Къщата се състоеше от три миниатюрни стаички. Кейт едва не се спъна още с влизането. В дъното преводачът и жената спореха още по-яростно. Между тях, завързано за греда, която подпираше тавана, седеше малко дете. В устата му бе затъкнат парцал, но Кейт чуваше от гърлото му ниски ритмични звуци и детето се поклащаше равномерно напред-назад, като удряше глава в гредата.

Кейт улови преводача за ръката.

— Какво е това? Какво става тук?

Мъжът тръсна глава, разкъсван между думите на майката и настойчивите въпроси на шефката си. Кейт го стисна за ръката, дръпна го настрани и той обясни:

— Казва, че вината не е нейна. Детето било непослушно. Не иска да яде каквото му дават. Не я слуша. Не играе с другите деца. Дори не отвръща на името си.

Класически симптоми на аутизъм — тежка форма. Кейт сведе поглед към детето.

Преводачът добави:

— Повтаря, че вината не била нейна. Държала го по-дълго от останалите, но не могла…

— Кои останали?

Преводачът се обърна към жената и след като изслуша отговора й, каза на Кейт:

— Извън селото. Имало място, където отвеждали децата, които не почитат родителите си, не им се подчиняват, не са част от семейството.

— Заведи ме там.

Преводачът измъкна още информация от жената, след това кимна към вратата. Жената извика нещо зад тях.

— Пита дали ще го вземете — каза преводачът.

— Кажи й, че ще го вземем. Нека го развърже, когато се върнем.

Преводачът отведе Кейт в малка горичка извън границите на селцето. Търсиха около час, но не откриха нищо. От време на време Кейт чуваше наблизо шум на листа и пукот на съчки. Слънцето скоро щеше да залезе и тя се чудеше как ли ще изглежда тогава гората. Индонезия е тропическа страна, температурата е почти една и съща през различните дни на годината. Джунглите в Ява са опасни територии, пълни с отровни змии, хищни котки и насекоми. Не са място за малки деца.

Чу някакъв писък и после гласа на преводача:

— Доктор Уорнър! Елате бързо!

Тя се стрелна през гъстата гора и се препъна няколко пъти, докато си проправяше път през шубраците. Откри преводача, уловил едно дете, много по-мършаво от това в колибата. Въпреки сумрака и мургавата кожа виждаше, че лицето му е измазано с мръсотия. Боричкаше се с преводача като уловено в клетка зверче.

— Има ли други? — попита Кейт. Едва сега забеляза нещо като кошара на петдесетина крачки от тях. Там ли се бе спотайвало хлапето? Кейт тръгна натам.

— Не отивайте там, доктор Уорнър — спря я мъжът, докато се мъчеше да удържи детето. — Няма други… които да можете да вземете. Моля ви, помогнете ми.

Тя сграбчи детето за другата ръка и заедно го отведоха при колите. Събраха останалите от групата и отидоха да вземат завързаното за гредата дете, което, както научиха, се казвало Ади. Детето от гората нямаше име и те знаеха, че никога няма да открият родителите му. Кейт го кръсти Суря.

Когато цялата група се събра, Кейт се обърна към преводача.

— А сега искам да ми кажеш какво правеше там в покрайнините на селцето — и най-вече какво говореше.

— Мисля, че ще е по-добре да не знаете, докторе.

— Аз пък мисля, че определено искам да знам. Казвай!

Мъжът въздъхна.

— Казах им, че сте хуманитарна организация, която се грижи за деца…

— Какво?

Мъжът се поизправи.

— Няма значение, защото те си мислят точно това за вас. Те не знаят какво е клинично изпитание. Никога не са чували за подобно нещо. Огледайте се, тези хора живеят както преди хиляда години. Казах им, че трябва да прегледате децата им и че ще помогнете на тези, които се нуждаят от помощ. Но въпреки това те не ни вярват. Някои смятат, че ще си имат проблеми, други се опасяват, че може да се разчуе за тях. Тук е опасно да имаш недъгаво дете, затова хората ги крият. Ако се разчуе, другите деца от семейството ще срещнат трудности, когато дойде време да се женят. Опасяват се, че някои ще кажат — не го вземай този или тази, може да стане като брат си или сестра си. Ще кажат: „Това е в кръвта“. Но когато питах малките за братята и сестрите им, те признаха истината. Децата не знаят, че трябва да лъжат за това.

Кейт се замисли. Ако не друго, методът му се бе оказал ефикасен. Обърна се към екипа:

— Добре. Вече ще действаме по този начин.

Доктор Хелмс пристъпи към Кейт и преводача.

— Отказвам да участвам в това. Да се лъже родител, за да включим детето му в програма за клинични изпитания, е в разрез с медицинската етика. — Направи пауза, за да подсили ефекта. — Каквито и да са обстоятелствата и социалните норми на дадено общество. — Изгледа бавно Кейт и останалите членове на екипа.

— Както желаеш — отвърна Кейт. — Можеш да ни чакаш в пикапа. А също и всички останали, които не одобряват метода и са готови да оставят тези деца тук да умрат.

Хелмс очевидно се готвеше да отвърне на думите й, но Бен го изпревари:

— Е, аз пък участвам. Не ми се седи в пикапа. И не мога да оставя тези дечица на незавидната им съдба. — Наведе се и почна да си събира нещата.

Другите трима асистенти неохотно се присъединиха към него и едва сега Кейт си даде сметка колко близо са били до провала. Отбеляза си да благодари на Бен, но скоро работата ги погълна и тя забрави.

В следващото село разхвърлиха брошурите и когато хората почнаха да ги събират, им обясниха, че могат да ги използват, за да изолират по-добре къщурките си. Кейт нямаше нищо против — най-сетне брошурите щяха да се използват за нещо полезно. А и това допринасяше за имиджа им на членове на организация, оказваща помощ на семейства в незавидно положение.

Доктор Хелмс продължи да упорства, но другите просто не му обръщаха внимание. Когато колите се напълниха с деца, възраженията му бяха заглушени окончателно и до края на деня вече на всички бе ясно, че той съжалява за заетата позиция.

Когато се прибраха в Джакарта и хората се разотидоха, Хелмс дойде в кабинета й.

— Кейт, чуй ме… исках да разговарям с теб. След като обмислих станалото и като видях в какво състояние са децата… трябва да призная, че с нищо не сме нарушили медицинската етика, както и личните ми възгледи по този въпрос, и че не бих имал нищо против да продължа да ръководя този проект. — И понечи да седне.

Кейт вдигна глава от документа, който четеше.

— Не сядай, Джон. Аз също исках да ти кажа нещо. Когато бяхме в онова селце, ти постави личната си безопасност — и репутацията си — над живота на тези деца. Това е неприемливо. И двамата знаем, че не мога да те уволня. Но не мога и да работя с теб по проект, в който е заложен животът на тези деца. Ако нещо се случи с тях, ако ги изложиш на опасност, просто не бих могла да го преживея. Информирах спонсора на проучването, Изследователска компания „Имари“, че се готвя да напусна проекта, и се случи нещо много странно. — Тя кимна към документа. — Казаха ми, че няма да финансират проекта без мен. Така че или ти ще си подадеш оставката, или аз, но в този случай ще изгубиш финансирането, а аз ще започна проучването под ново име. И между другото, утре пристигат носачи, за да съберат вещите в кабинета ти — така че каквото и да решиш, ще е добре да си потърсиш друго поприще…

На другия ден Хелмс отпътува от Джакарта и Кейт стана единствен началник на проекта. Помоли Мартин да се обади тук-там и скоро след това проектът стана законен настойник на всички събрани деца.

 

 

Когато Кейт приключи разказа си, полицаят стана и попита:

— И очаквате от мен да повярвам в това? Госпожице Уорнър, ние не сме диваци. Желая ви успех с тази измислица в съда. — И излезе преди тя да успее да отговори.

Пред стаята за разпити дребният цивилен полицай бе пресрещнат от своя началник, който сложи потната си ръка на рамото му.

— Е, Паку, как върви?

— Мисля, че е готова, шефе.