А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (84)

83.

Манастир на имару

Тибетски автономен район

Кейт си помисли, че бръмченето в далечината — на механичната пчела, която ги търсеше — се усилва, но реши да го пренебрегне. Дейвид също не каза нищо.

Седяха един до друг в малката ниша, от която се виждаше долината, и Кейт продължаваше да чете. Спря само когато трябваше да даде на Дейвид антибиотиците.

10 август 1917

Докато се надвесвам над стъклената витрина в предната част на магазина, продавачът ме гледа като хищна птица. Витрината е пълна с пръстени, всичките блестящи, всичките красиви. Мислех, че ще трябва да избирам между три или четири и ще е лесно. Какво да направя…

— Млад мъж търси годежен пръстен, няма нищо, което да стопли сърцето ми повече, особено в тези мрачни времена. — Мъжът се изправя до мен и ме дарява със сантиментална усмивка. Дори не съм го чул кога се е приближил. Пристъпва като крадец посред нощ.

— Да, аз… Не мислех, че ще има такъв избор. — Продължавам да разглеждам витрината.

— Има много пръстени, защото в Гибралтар има много вдовици. Кралството е във война вече близо четири години и много жени остават без съпрузи и приходи. Продават халките, за да могат да си купят хляб. Хляб в стомаха е по-добре, отколкото халка на пръста или спомен в сърцето. — Той бръква под витрината и изважда плюшена възглавничка, на която са подредени най-големите пръстени. Поставя ги на стъклото, само на сантиметри от мен, и разперва пръсти над тях, сякаш се готви да направи някакъв фокус. — Но тяхното нещастие може да ви донесе полза, млади приятелю. Вижте само цените. Ще останете изненадан.

Отстъпвам назад, без да осъзнавам какво правя. Премествам поглед от пръстените към човека, който ги сочи с алчна усмивка.

— Всичко е наред, можете да ги пипате…

Като насън се озовавам на улицата, преди да осъзная какво става. Крача бързо, доколкото ми позволява раненият крак. Не зная защо, но напускам централния район и се насочвам към Скалата. Малко преди да я стигна свивам на запад, извън модерния център на града, от който се вижда заливът. Влизам в едно старо селце, разположено на източната страна на Скалата, на залива Каталин, обърнат към Средиземно море.

Известно време вървя и мисля. Краката ме болят, като че в тях са забити нагорещени пирони. Нося петстотин от единайсетте хиляди, които съм спестил. Чудя се колко от тях да заделя. Бях решил да похарча повече, може би всичките единайсет хиляди, но две неща ме разубеждават. Първото е, че ми е нужен капитал, за да започна нов живот. Единайсет хиляди долара вероятно няма да свършат работа, но ще се опитам. Със сигурност няма да приема предложението на компанията „Имари“, така че тези единайсет хиляди са всичко, с което разполагам. Втората и по-важна причина е, че не мисля, че това е, което иска Хелена. Тя ще се усмихне и ще приеме с радост безвкусния пръстен, но не би го желала. Израснала е в свят, където скъпите бижута, копринените дрехи и високите домове са нещо обичайно, като да пиеш вода. Мисля, че тези неща никога не са я примамвали. Тя цени истинските неща, истинските хора. Твърде често търсим това, от което сме били лишени в детството. Ставаме неразумни в желанието си да го получим. Ако сме гладували, страдаме от ненаситни амбиции. Ако са ни гледали под похлупак, ставаме безразсъдни. А някои деца, като Хелена, която е израснала с привилегията никога да не иска нищо и е била заобиколена от хора, които не живеят в реалния свят, хора, които всяка вечер посръбват бренди и клюкарстват за синовете и дъщерите на тази или онази фамилия… понякога те искат единствено да видят истинския свят, да живеят в него и да постигнат нещо. Да се наслаждават на човешки чувства, да почувстват, че животът им придобива смисъл.

Улицата свършва там, където се изправя Скалата. Трябва да намеря място, където да поседна и да си протегна краката. Спирам и се оглеждам. В сянката на бялата скала вдясно от мен се издига семпла католическа църква. Високата дървена порта е отворена и един свещеник на средна възраст пристъпва през прага, примижал от гибралтарското слънце. Протяга мълчаливо ръка и аз изкачвам стъпалата към малкия храм.

Светлината се процежда през стъклописите на прозорците.

— Добре дошъл, синко — казва свещеникът, докато притваря дървената врата. — За изповед ли идваш?

Колебая се дали да не си тръгна, но красотата на църквата ме спира и пристъпвам навътре.

— О, не, отче — отвръщам разсеяно.

— А какво търсиш? — Той крачи зад мен, сплел пръсти зад гърба си.

— Да търся? Нищо. Бях на пазара да купя пръстен и…

— Мъдро си постъпил, като дойде тук. Живеем в странни времена. През последните години енорията ни имаше добри дни. Получихме много дарения от енориаши, напуснали света на живите. Ферми, произведения на изкуството, бижута и през изминалата година — доста пръстени. — Повежда ме към една малка стая с подредени в шкафовете книги с кожени подвързии. — Църквата трупа такива неща, продава ги, когато може, и използва средствата, за да помага на онези, които все още са сред живите.

Кимам, тъй като не знам какво да кажа.

— Аз търся нещо… специално…

Свещеникът смръщва вежди и сяда до писалището.

— Боя се, че това, което имаме, едва ли може да се сравни с изобилието другаде.

— Иска ми се да намеря пръстен с… минало…

— Всеки пръстен има минало, синко.

— Нещо с щастлив край.

Той се обляга на стола.

— В тези мрачни времена щастливите завършеци се срещат рядко. Но… може би знам за един такъв пръстен. Разкажи ми за късметлийката, на която ще го връчиш.

— Тя ми спаси живота. — Чувствам се малко неловко, че отговарям на подобен въпрос, но това е всичко, което измислям за начало.

— Бил си ранен във войната.

— Да. — Невъзможно е да скрия накуцването си. — Но не само това. Тя ме промени. — Определение, доста непълно за това, което бе направила за мен, за жената, която върна желанието ми да живея, но свещеникът кима с разбиране.

— Една чудесна двойка се засели тук преди няколко години. Жената е работила за благотворителна организация в Южна Африка. Бил ли си в Южна Африка, синко?

— Не.

— Не се изненадвам. Едва отскоро може да представлява интерес за когото и да било. От 1650 година не е била нищо повече от база за снабдяване с прясна вода за търговските кораби, плаващи към Индия. Холандската източноиндийска компания построила Кейптаун като междинна спирка по този дълъг маршрут. В строежа участвали роби от Индонезия, Мадагаскар и Индия. И това е била — обменен пункт на морския бряг, поне до началото на деветнайсети век, когато открили злато и диаманти и районът се превърнал в истински ад на Земята. Векове наред холандците изтребвали местното африканско население в поредица гранични войни, но след това дошли британците и донесли със себе си модерната война. От този тип, който могат да водят само развитите европейски държави, но мисля, че това ти е известно. Война с колосални загуби, глад, болести и концентрационни лагери.

— Имало един войник, който воювал на страната на британците — продължи той. — И тъй като победителят прибира всичко, когато войната свършила, той се оказал с доста пълни джобове. Използвал ги да инвестира в мини. Натъкнал се на жила и станал богат, но после се разболял. Испанка от благотворителна организация, работила като сестра в болницата по време на войната, се грижила за него, докато се излекувал. И спечелила сърцето му. Казала му, че ще се омъжи за него при едно условие — да напусне завинаги мините и да преотстъпи половината от богатството си на болницата. Той се съгласил и те отплавали завинаги от Южна Африка. Заселили се тук, в Гибралтар, в стария град на брега на Средиземно море. Но мъжът не можел да се примири с бездействието. През целия си живот бил войник и специалист по минно дело. Някои казват, че всичко, което познавал, се изчерпвало с мрак, болка и борба и че светлината на Гибралтар озарявала твърде силно това негово сърце от мрак, че безгрижният живот го карал да си припомня греховете, че кошмари го измъчвали денем и нощем. Но каквато и да е причината, след една година той починал. Жената го последвана след още няколко месеца.

Мълча и чакам, питам се дали историята е приключила. Накрая казвам:

— Отче, изглежда, имаме различни представи за смисъла на щастливия край.

На лицето на свещеника трепва усмивка, сякаш току-що е чул нещо смешно, казано от наивно дете.

— Историята е по-щастлива, отколкото си мислиш — ако вярваш в това, на което учи църквата. За нас смъртта е само преход, при това изпълнен с щастие за праведните. Начало, а не край. Виждаш ли, мъжът се разкаял, избрал да загърби предишния си живот на насилие и алчност. Той платил за греховете си — по всички начини, които имат значение. И бил спасен, както мнозина други, от една добра жена. Ала животът на някои хора е по-труден, отколкото на други, и някои грехове ни преследват независимо от това колко много сме платили за тях и колко надалече сме отплавали. Може би това е, което се е случило с този човек, а може би не. Може би просто спокойният живот не е бил за него. Може би хората, отдадени на работа, никога не намират успокоение… А има и друга възможност. В Южна Африка този човек е търсел война и богатства. Жадувал е за власт, за сигурност, за усещането, че се намира в безопасност в един опасен свят. Но изоставил всичко, когато срещнал жената. Може би онова, което е искал, е да бъде обичан и да престане да наранява другите. И когато го постигнал, когато най-сетне открил любовта на своя живот, напуснал този свят щастлив. А жената, всичко, което тя е искала някога, било да знае, че може да промени света и че ако успее да вдъхне промяна в сърцето на един суров и страшен човек, значи има надежда и за останалото човечество.

Свещеникът спира, поема си дъх и ме поглежда.

— Или пък грешката им е била тъкмо това, че са дошли да търсят тук покой, ала предишният живот продължил да ги преследва, да ги навестява в сънищата им. Независимо от причините за тяхната смърт пътят им е ясно очертан: Небесното царство е място за тези, които са се покаяли, и аз съм сигурен, че мъжът и жената живеят там до ден-днешен.

Свещеникът се изправя.

— Искаш ли да видиш този пръстен?

— Не е нужно да го виждам. — Вадя петстотинте долара в осребрени бонове и ги слагам на масата.

Свещеникът ги поглежда ококорено.

— Щастливи сме да приемаме всякакви дарения, синко, но трябва да те предупредя, че тази сума е много по-голяма от цената на споменатия пръстен… на текущия пазар…

— Отче, за мен той си струва и последният долар.

По обратния път към къщата почти не забелязвам болката в крака. Представям си как двамата с Хелена плаваме около света и никога не отсядаме никъде за повече от няколко години. В това мое видение тя работи в болници. Аз инвестирам в мини, използвам това, което знам, за да откривам перспективни места, находища, които да осигурят на работниците справедливо възнаграждение и добри условия. В началото едва ли ще печелим толкова много, но постепенно ще привлечем на наша страна най-добрите специалисти и както е във всички начинания, добрите хора се справят по-добре. Ще прогоним конкурентите си и ще използваме парите за благото на света. И никога няма да се пенсионираме, няма да позволим на света да ни застигне.

Кейт затвори дневника и се наведе да прегледа превръзките на Дейвид. Подръпна ги, за да се увери, че са стегнати, после ги приглади.

— Какво има?

— Нищо. Но ми се струва, че още кървиш от раните. Ще трябва скоро пак да ги сменя.

Дейвид въздъхна театрално.

— Винаги съм имал кървящо сърце.

Кейт се засмя.

— Не се отказвай от делото на живота си.