А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (139)

138.

Равномерното туптене на Камбаната над Конрад набираше сила.

Зад лицевото стъкло на шлема му се появи изображение, нещо като умалена версия от картина, която нямаше нищо общо с околната обстановка. Сивокос мъж, седнал зад голямо дървено бюро в кабинет, с флага на „Имари“ зад него. На стената имаше карта на света, но беше различна, сякаш сбъркана. И лицето на мъжа… Конрад го познаваше.

— Малори! — извика Конрад. — Помогни ми…

— Разбира се, Конрад. В коша има спринцовка. Инжектирай си я.

Конрад се втурна напред, опитвайки се отчаяно да стигне до коша. Падна веднъж, после пак. Разбра, че не може да тича със скафандъра, и запълзя напред под оглушителния тътен на Камбаната.

— Какво има в спринцовката?

— Нещо, което разработваме. Трябва да побързаш, Конрад.

Конрад стигна коша и взе металната кутия със спринцовката.

— Малори, изкарай ме горе. Забрави проклетия научен експеримент.

— Не можем да поемаме този риск, Конрад. Трябва да се инжектираш. Това е единственият ти шанс.

Конрад погледна спринцовката. Бумтенето на Камбаната се усилваше. Нещо се стичаше по лицето му. Той зърна червеникаво отражение в стъклото на шлема. Колко ли време му оставаше? Смъкна решително предпазителя на иглата и я забоде в ръката си през скафандъра. Имаше чувството, че течността замръзва, докато нахлува във вените му.

— Готово! Сега ме вдигни.

— Не мога да го направя, Конрад.

Конрад усети, че ръцете му са влажни. Не беше пот. Камбаната продължаваше да бумти. Чувстваше се някак странно отпаднал.

— Какво направихте с мен?

Малори се облегна в креслото. Изглеждаше доволен.

— Помниш ли, че ме разходи из лагера, когато изучавахте Камбаната? Беше в началото на трийсетте, не помня точно кога, но си спомням речта ти — какво каза на служителите, за да правят онези ужасни неща. Тогава се зачудих как ще го обясниш. Ти каза: „Това е ужасна работа, но тези хора дават живота си, за да може да разберем Камбаната и да запазим чистотата на човешката раса. Тяхната жертва е необходима. И ще бъде запомнена. Ще умрат малцина, за да се спаси болшинството“. — Поклати глава. — Тогава бях толкова впечатлен и възхитен от теб. Това беше преди да ме натикаш в тръбата за четирийсет години, преди да ми отнемеш живота. Бях ти верен. Твърде много години играх втора цигулка и виж как ми се отплати. Няма да ти дам втори шанс.

— Не можеш да ме убиеш! Аз съм имари. Те никога не биха подкрепили подобно действие. — Конрад падна на колене. Усещаше как Камбаната тупти в сърцето му, разкъсва плътта му отвътре.

— Конрад, ти не си имари. Ти си научен експеримент. Ти си жертва. — Малори прибра някакви документи и каза нещо встрани от екрана. Заслуша се за кратко и продължи: — Добри новини, Конрад. Получаваме данни от скафандъра. Праща ни точно това, което ни интересува. Имаме зародиш със задържана активация на Атлантския ген — всъщност това е детето на дъщерята на Патрик и Дитер. Каква ирония! Както и да е, проблемът е, че ни е нужен геном от същия генетичен резервоар, но преди активацията на А гена. Родител, в идеалния случай. Освен това ще трябва да проследим и подложим на изпитания този геном, докато Камбаната го атакува, за да разберем точно кои гени и епигенетични фактори са включени. Както си спомняш, демонтажът на Камбаната не е никак лесен, да не забравяме и проблема с енергийното захранване. — Малори махна небрежно с ръка. — Затова предпочетохме да оставим Камбаната активирана, да подготвим спринцовка с генно проследяващ серум и да почакаме да се появиш. Никога не ме е бивало в речите като теб, но затова пък умея да преценявам какво ще направят хората. А ти си толкова предсказуем, Конрад.

Конрад изплю кръв и падна по очи на леда.

— Предполагам, че това ще е нашето сбогуване, приятелю. Както казах, жертвата ти ще бъде запомнена. — Тъкмо когато Малори приключваше, в кабинета влезе запъхтян мъж. Малори го изслуша и на лицето му се изписа объркване. — Гибралтар? Кога?