А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (38)

37.

Кейт не знаеше колко време е изминало, не знаеше дали е спала и дали всъщност е будна. Не усещаше болка. Не усещаше натиска на ремъците — въобще нищо не усещаше. Освен че е много жадна. Светлината беше заслепяваща. Тя извърна глава на една страна и облиза пресъхналите си устни.

Грозният мъж бе до нея. Завъртя главата й и я обърна към светлината. Тя примижа. Лицето му бе зло. Ядосано.

— Принцесо, мисля, че дойде време за нашата първа среща.

И извади нещо от джоба си. Лист?

— Но първо да свършим с писмената работа. Само няколко въпроса. Първи въпрос: какво даваше на онези деца? — Посочи листа. — А, тук има и бележка, пояснение: „Знаем, че не е било A-R-C-2-4-7“, каквото и да е това. Та те знаят, че не е това, така че не се опитвай. Е, какво е било? Последен отговор, ако обичаш.

Кейт се опита да овладее желанието си да отговори. Завъртя глава настрани, но в мислите си вече се виждаше в лабораторията — как го подготвя, безпокои се, че няма да свърши работа или че ще увреди мозъците им, ще ги превърне в… пюре, като лекарството, което й бяха били. Трябваше да…

— Е, какво беше? Да чуем.

— Аз… дадох… им…

Той се наведе към нея.

— Говори, принцесо. Не те чуваме. Техниците чакат да запишат отговора ти.

— Дадох им… не можех… да дам на моите… дечица…

— Да, важното е какво им даде.

— Дадох на моите дечица…

Той се изправи.

— Божичко, момчета, чувате ли? Мозъкът й е изпържен. — Тръгна към вратата. — Време е за резервния план.

Кейт не можеше да се съсредоточи.

И в този момент зави сирена, а от тавана се посипа вода. Светлините премигваха, бяха по-ярки отпреди. Кейт затвори очи. Колко време бе минало? Силен звук, после още. Стрелба. Вратата избухна.

Злият човек падна, целият облян в кръв. Развързаха я, но тя не можеше да стане. Хлъзна се по наклонения стол като дете на пързалка.

Сега вече успя да го види — беше войникът от камиона. Дейвид. Носеше раница. Подаде на човека до себе си някакво малко устройство. Онзи изглеждаше изплашен — побърза да притисне устройството с палец. Гласовете им звучаха приглушено, сякаш Кейт бе под водата.

Войникът улови лицето й с длани. Очите му бяха топли, кафяви.

— Кейт? Чуваш ли ме? — Ръцете му бяха топли. Водата беше студена. Тя облиза устни. Искаше още. Беше жадна. И объркана. Едва разбираше какво й казва.

Нови изстрели и мъжът подскочи. Изчезна. Появи се пак.

— Можеш ли да си движиш ръцете? — Той й вдигна ръцете, но тя не можеше да ги помръдне и те паднаха безжизнено. Сякаш бяха отлети от бетон.

Той изтича при вратата и хвърли нещо. После я взе на ръце — ръцете му бяха толкова силни. Затича се. Пред тях една стена от стъкло и стомана избухна. Тя усети, че по тялото й се сипят отломки, но не чувстваше болка.

Летяха. Не — падаха. Мъжът я държеше здраво, вече само с една ръка. Пресегна се назад, опитвайки се да достигне нещо.

Изведнъж рязко дръпване нагоре, сякаш се бяха закачили за нещо. Вече наистина летеше и той продължаваше да я държи здраво. Тя се поклащаше, а той се носеше, увиснал върху въжета, окачени за бял облак. Ръката му беше мокра, всеки момент можеше да я изпусне. Продължаваха да падат.

Той я обгърна с крака и заби пети в гърба й. Плъзна ръката си нагоре и я подхвана под мишница. Тя се завъртя надолу и ги видя.

Мъже, стрелба, под тях — сградата и пристанището. Още хора излизаха от другите сгради и стреляха. Отгоре се чуваше пиукане. Основата на сградата изригна и хвърли парчета бетон и стъкло към войниците на паркинга.

Над главата й звук от разпаряне — и веднага след това полетяха по-бързо. Мъжът се завъртя и тя усети, че сменят посоката, сега вече се носеха над залива.

Отдолу към стрелбата се прибави и бръмчене на двигатели. Учестено пиукане отгоре. Една кола на паркинга внезапно престана да съществува, превърна се в кълбо от огън и дим. Стрелбата утихна.

Изведнъж се възцари тишина и покой. Тя видя, че последните лъчи на слънцето изчезват и над Яванския залив се спуска мрак. Още известно време продължаваха да се реят. Кейт не знаеше колко дълго.

Над главите им отново се чу звук от разпаряне и те се стрелнаха надолу към черното море. Кейт усети, че мъжът до нея се бори с нещо, посяга с ръка. Тялото й се плъзна между краката му и те най-сетне се разделиха. Тя полетя по-бързо, вече сама. Секундите се нижеха бавно. Докато падаше, се завъртя и видя, че мъжът се носи над нея и бавно се отдалечава.

Чу, но не усети резкия плисък, когато водата я обгърна, притисна я надолу, а после продължи да я дърпа към дъното. Ноздрите и устата й се напълниха със студена солена вода и тя не можеше да диша — само да гълта тази вода, която я изгаряше. Мракът бе почти непрогледен, освен бледото сияние откъм повърхността, където луната целуваше морето.

Продължи да потъва бавно, отпуснала ръце и отворила очи. Поне се опитваше да не гълта повече вода. Умът й бе съвсем празен. Никакви мисли. Само студената вода около нея и пламтящото усещане в дробовете.

Ярко проблясване, твърде далеч от нея. И нещо, което плуваше във водата, като буболечка, но също твърде далече. Нов блясък, по-близо, но все още далече. Трети — и след него някой се гмурна право към нея, сграбчи я през кръста и я забута към повърхността. Никога нямаше да я стигнат. Кейт отново нагълта вода, а имаше нужда от въздух. Усети я в гърлото си като студен бетон. Дърпаше я надолу, пречеше й да се приближи към огряната от лунна светлина повърхност. После всичко се скри в мрак.

Изведнъж усети въздух, слаб вятър и капки дъжд и чу плясък на вода. Една ръка я придържаше под мишницата и не й позволяваше да потъне.

Нещо забръмча наблизо — голяма лодка със светлини. Пореше вълните право към тях и щеше да ги блъсне. Спасителят й заразмахва ръце и я задърпа настрани.

Друг мъж я измъкна и я сложи да легне по гръб. Спасителят й се наведе над нея, притискаше ритмично гърдите й, щипеше я по носа и… я целуваше. Диханието му бе горещо, изпълни устата й и проникна в дробовете. Отначало Кейт се съпротивляваше, но после отвърна на целувките му. Не се бе целувала от много време. Помъчи се да вдигне ръка, но не можа, опита отново и този път сполучи и го прегърна през рамо. Той бутна ръката й настрани и я задържа долу. Тя остана да лежи неподвижно — и изведнъж гърдите й експлодираха и от устата и носа й бликна вода. Мъжът я преобърна. Водата продължи да изтича на пресекулки с кашлицата й. Стомахът й се сви на топка и тя си пое мъчително въздух.

Той продължи да я държи, докато дишането й не се забави. Всеки дъх бе изгарящ, дробовете й отказваха да се напълнят, гърдите й едва се повдигаха.

Мъжът извика на другия мъж:

— Светлините! Светлините! — Прокара ръка през гърлото си, сякаш искаше да го пререже. Не го преряза.

Мъжът се надигна и се отдалечи. След миг светлината угасна. Кейт лежеше, неспособна да помръдне.

Той дойде и я вдигна отново, точно както когато я бе отнесъл от високата кула. Свали я долу и я сложи на малко легло в тясно помещение.

Чу гласове. Видя го да сочи другия мъж и да му нарежда нещо.

После се върна при нея, отново я взе със силните си ръце, свали я от лодката и се озоваха на сушата. Вървяха по брега към някакъв полуразрушен град, към нещо, което сякаш е било бомбардирано през Втората световна война. Влязоха в някаква къща и блеснаха светлини. Беше толкова уморена, че не можеше да остане будна и секунда повече. Той я положи на легло от цветя — не, покривката беше на цветя. Тя затвори очи и вече заспиваше, когато усети, че й смъква мокрите панталони. Усмихна му се. Той посегна към ризата й. Тя усети паника. Сега щеше да го види — белега. Ръцете му заразкопчаваха ризата, но тя ги хвана и се опита да му попречи.

— Трябва да те преоблека.

— Не! — Тя завъртя глава.

— Цялата си…

Едва го чуваше. Той й дръпна ризата.

— Моля те, недей — промърмори тя. — Моля те…

И тогава той я пусна, леглото леко се повдигна и Дейвид изчезна.

Чу се бръмчене на мотор. После тя усети по тялото си топъл въздух. Завъртя се и топлият повей погали косата и корема й. Цялото й тяло се стопли.