Яна Язова
Бенковски (81)

7. Знамето

На следния ден още при изгрев слънце Райна потропа на вратата на Джуджовия дом. Посрещна я Мария, младата съпруга на Ивана Джуджов, която бе останала сама вкъщи.

— Влез, Райно — каза й Мария, като я посрещна на прага и въведе в една от задните стаи. В стаята към пътя спяха двете й дъщери Зорка и Тодора. — Тука ще бъдем по-далече от хорските очи — прибави тя. — В тази стая най-късно прониква слънцето. А и твоята хубост не се нуждае от много слънце. Тя прави да свети и най-тъмната стая.

Райна се усмихна и я погледна. Мария Джуджова минаваше за една от най-красивите жени на Панагюрище. Който я погледнеше, виждаше блясъка на нейните черни очи и дълго време потопяваше погледа си в тях, сякаш потъваше много надълбоко. Черна лъскавина и огнен блясък имаше в лицето й. Устните й бяха червени като кръв. В нея имаше нещо чародейно, което се криеше и в нейната мълчаливост и донейде отпуснатото й държание.

Знаеше се вече в Панагюрище, че Иван Джуджов е член на бунтовния комитет и че по заповед на Княза е заминал в Цариград да закупи оръжие. Мария се затвори с двете си дъщери вкъщи. Но през това време за нея се говореше много из града.

Разправяха, че наскоро след заминаването на Иван Джуджов прочутият пехливан Мустафа излязъл на мегдана, препасан с кожения си силяхлък. В силяхлъка стърчал неговият бял кулаклия нож с позлатена дръжка. На мегдана имало събрани много млади хора, а между тях и членове на комитета. Мустафата се оглеждал навсякъде с мишите си, лъстиви очи и виждало се, че жадно дирел да види някого. Срещу него се изстъпил Крайчо Самоходов, стотникът, и го запитал:

— Мустафа, какво се въвираш между гяурите! Кого дириш?

Мустафата отначало се стреснал, но после, като видял ухиления Крайчо, навел се над ухото му и пошушнал тъй, че да го чуят всички наоколо:

— Не виждаш ли из мегдана Мари-й-й-ка бре?!…

— Коя Марийка, Мустафа? — запитал Крайчо, като наперил уши.

— Марийка на Иванчо Джуджов бре! Не я ли виждаш някъде?

— А че тебе защо ти е Марийка? — запитал Крайчо.

— Да я видя бе! — отвърнал безсрамно Мустафата и лиги покапали от дългите му мустаци. — Ти какво ще речеш, Крайчо, такава гяурка като Марийка честна не може да бъде, а?…

Крайчо стотникът, като чул тия думи, изтръпнал от глава до пети, защото знаел, че Иван Джуджов не е в Панагюрище, а още и по каква работа е изпратен в Цариград. Той се уплашил много и рекъл на Мустафата:

— Слушай, Мустафа, аз от два часа ходя по мегдана и Марийка не съм срещнал никъде. Но ти бъди рахат. Тази нощ ела на бостана край Стояновата воденица! Марийка ще бъде там!

Тази нощ Мустафата изчезна завинаги. Даут онбаши го диреше из цяло Панагюрище. Пускаше полицейски кучета из околността, въртеше се и край Стояновата воденица. Никъде никаква диря от Мустафата. Той бе изчезнал изведнъж, сякаш никога не бе имало такъв пехливанин на света.

Мария Джуджова знаеше може би къде бяха спрели на земята неговите нечисти стъпки, защото на това парче земя комитетски хора бяха спасили нейната чест, но в нейните черни очи не можеше да се проникне никога.

— Твоята хубост, Мария, е по-голяма от моята — любезно отвърна Райна — и затуй твоят съпруг я пази в такава сянка. По каква работа ми е заповядано да дойда толкова рано?

— Трябва да ти дам плата, сърмата и конците за знамето — отвърна Мария. — Княза заповяда ти да почнеш работата още днес, а си дошла толкова рано, защото неговото разпореждане е ти да дохаждаш на разсъмване и да си отиваш по тъмно, за да не те виждат хората в коя къща влизаш всеки ден и да не те питат каква работа вършиш.

— Но аз нали ще трябва да излизам през деня да отивам на училище? — запита Райна.

— Не, на училище ти няма да ходиш повече! — кратко отвърна Мария. — Поне дотогава, докато ушиеш знамето.

Райна я изгледа с широко разтворени уплашени очи. Така, от устните на Мария, тя узна, че всичко в нейния живот, което тя мислеше за сигурно, изучено и установено, не значеше повече нищо сигурно и установено.

Мария погледна спокойно на нейната тревога и каза кратко:

— Аз ще ти помагам с всичко, каквото мога, да ушиеш знамето, но дотогава един Бог само знае какво може да се случи.

Райна наведе глава.

— Ела да ти покажа плата и конците — продължи Мария. — Когато Иван ги донесе от Пловдив, той ми каза, че е броил за тях 15 турски лири!…

— Нима толкова много? — възкликна Райна.

— Ела да видиш дали струват толкова пари!

Мария отвори един долап в стената и извади от него два топа чисто копринено кадифе. Едното имаше тъмночервен цвят, а другото тъмнозелен. В една чисто бяла кърпа бяха увити топчета златна сърма и копринени конци, а в друга цяла купчина тежки сърмени реси.

— Да, това е твърде много и твърде скъпо — съгласи се Райна.

— Да кроим плата! — каза Мария, като простря върху една дълга маса в средата на стаята най-напред тъмночервеното кадифе. — Знамето трябва да бъде широко 1.5 метра и дълго 2 метра…

Райна пристъпи към масата и към прострения плат със замаяна глава. Когато Мария й подаде метъра и ножицата, тя каза:

— Трябва най-напред да видя модела, че тогава да кроя.

Мария отново отвори долапа и от неговата вътрешност, затрупана под много дрехи и домашни вещи, извади една голяма бяла книга, която разгърна на масата върху червеното копринено кадифе.

В средата на бялата книга бе изобразен един грамаден, горд, разярен лъв, издигнат на задните си крака, стъпкали полумесеца. От устата му излизаше пламък, а над главата му стояха изрисувани думите: „Свобода или смърт!“ На долната страна на листа имаше друг надпис, изобразен със също такива големи букви: „IV Панагюрски окръг.“

Райна дълго време стоя наведена върху рисунката на новото знаме. Мислите й се носеха към едно друго знаме, което света Жана бе издигнала в ръцете си над победоносните французки войски към Орлеан. Въздухът на онова героично време повея през цялото й същество и го разтърси. Сякаш ония събития се извършваха сега пред нейните очи. Малката й ръка конвулсивно стисна червеното копринено кадифе, простряно върху масата, и тя почувства, че издига разярения лъв нагоре и развява това страшно знаме върху главите на въстаналия народ.

Мария помисли, че Райна е завършила разглеждането на модела, затуй нагъна голямата бяла книга с рисунката и я сложи настрана.

Знамето трябва да бъде с две лица — каза тя. — Лъвът и буквите трябва да излязат ушити със сърма и върху зеленото, и върху червеното кадифе. А после трябва да обшиеш двата плата с тия сърмени ресни. Така заповяда Княза!

Райна я погледна, сякаш възвръщаше мисълта си отдалече. Но Мария не можеше да знае, че тя иде от укрепленията на Орлеан, към които, преодолявайки тъмнината на историята и под своето знаме, света Жана водеше победоносните французки войски.

— Ех — каза тя, — такова знаме ще стане много голямо и много тежко! Женска ръка никога не би могла да го издигне!…

Ала една неизвестна воля бе казала иначе.