Яна Язова
Бенковски (269)

22. Изпълненото пророчество

След опразването на върха от неприятелските войски черкези и башибозуци, които бързаха да се спуснат към своите лагерни огньове, накладени в подножието на върха, защитниците на Камарата излязоха от канарите и се огледаха в опустошената околност, която след ожесточеното сражение, траяло през целия ден, приличаше на дълбоко разорана пустиня. Повечето от тях изглеждаха разсипани и опустошени като нея. Други изглеждаха недействителни като призраци. Ръцете им, след като бяха стреляли през целия ден, сега стояха като безчувствени, нозете им се бяха вкочанили от притискане на камъни, очите им се бяха ослепели от взиране в димове, ноздрите им бяха станали въглени, космите на главите им — пепел. Такива те излязоха вън от канарите заедно със своя войвода.

„Христо Ботев — пише Никола Обретенов — бе изменен до неузнаваемост. Три дена, изминати от Дунава до Балкана без хляб, без сън, без почивка, в постоянна тревога… Брадата и косата му посивяха, дрехите му от козите пътеки се изпокъсаха и на кошарата, гдето се печеха агнетата, обухме му цървули, защото на ботушите беше останало само горнището, а гьонът беше съвсем изчезнал.“

Перо Македонеца, Георги Апостолов и Никола Обретенов също бяха излезли заедно с него от канарите. Перо Македонеца бе увиснал на единия си крак, подкрепян от двамата свои другари, тъй като раната на болния му крак се беше разлютила като огън.

Четници с пушки в ръце, изгорели за капка вода, с начернени и опушени лица и с попукани устни, от които се стичаха струйка алена кръв, минаваха край тях и се насочваха към близката долчинка, където течеше един студен балкански извор. Христо Ботев с болка на сърце гледаше съсипаните им, изгорели от мъка лица. Неговите момци бяха издържали на усилената жега и слънчевия пек. През целия ден те бяха водили сражение, без да имат капка вода, с която да наквасят езика си.

— Вървете на групи! — подвикна им той. — И се придържайте един о друг! Никой да не се отдалечава по-нататък от извора!

Сам той тръгна бавно подир тях заедно със своите другари. Но тъй като Перо Македонеца охкаше от болка и не искаше да върви по-нататък, всички седнаха да си починат край една малка канаричка, от която изворът можеше да се наблюдава много добре.

„Ботев — пише Никола Обретенов — беше много загрижен. Понеже от щаба му бяхме останали само Апостолов, Перо и аз, той се обърна към нас и ни запита: «Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни се свършиха? Помощ отникъде нямаме, хляб също няма. Да продължаваме ли?…»“

Въпрос, който е имал вече своя отговор.

„Да продължаваме ли, или да се отправим за Сърбия?“ — ето какъв е бил въпросът.

„Да останем!… Тук да останем!…“ — е гласял отговорът.

Той не е бил даден нито от Апостолов, нито от Перо или Обретенов, които са мълчали. Той е бил даден от съдбата.

Апостолов, Перо и Обретенов оттук нататък е трябвало да поемат сами своето мъченическо скитане из Балкана и заедно с Войновски да търпят глад, студ и преследването на потери. Да отбиват засади и водят боеве, додето паднат разбити, нарязани на късове, с глави, забити на колове, разнасяни из селата. За други пък са се подготовлявали тъмници, вериги и доживотна каторга в Диарбекир.

Да остане… било присъдено само нему!

За да се изпълни това, което поетът бе казал в песента:

Да помнят, мене да търсят:

бяло ми месо по скали,

по скали и по орляци,

черни ми кърви в земята…

Додето чакаше другарите му да помислят върху неговия въпрос, Христо Ботев се понадигна, а после изправи с целия си ръст, за да види накъде са отишли момчетата. Няма ли за тях някоя опасност около извора.

„Тогава — пише Никола Обретенов — моментално изгърмя пушка и Ботев политна да падне на гърба си. Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложиме на земята, той издъхна, пронизан в сърцето. Сразен беше от неприятелски куршум, без да каже нито дума…

Останахме поразени като от гръм. След няколко минути се окопитихме. По съвета на Перо прибрахме всичко от Ботева, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите. Аз взех картата от пазвата му под мундира, която беше окървавена и продупчена от куршума, взех и часовника, бинокъла, компаса и портмонето с 5 наполеона, а Апостолов взе калпака му с лъва, шашката, револвера и мундира. Всички плачехме, но аз и Апостолов бяхме неутешими. Наведохме се и го целунахме по челото.“

След като извършиха всичко това, тримата оставиха скъпите останки на произвола на съдбата.

Главното, което поетът искаше, бе изпълнено:

В редовете на борбата

да си найда и аз гроба!

Тъй на връх Вола^[1], Врачански балкан, на 20 май 1876 година падна и угасна заедно с поета и героя Христо Ботев, факлата на оня велик пожар, който историята назовава със скромното име

АПРИЛСКО ВЪСТАНИЕ.