Яна Язова
Бенковски (42)

2. Гласове, които идеха от север

Гаврил премина наведнъж и, току-речи, без почивка цялата българска земя от Одрин до Дунава. Неговото пътуване се извършваше под напора на силен вятър. Само когато пристигна в Лом, една малка паланка, той се окопити и се поразмисли дали да спре и си поотдъхне за няколко дни в това тихо и спокойно селище.

Тука той имаше своя кръв, родна сестра, омъжена преди много години. Тая негова кръвна роднина принадлежеше вече толкова на Копривщица и неговия род, колкото и на тази паланка и на мъжа, който я бе довел тука. Гаврил почувства, че му домилява за тази сестра, за тази жена от неговото семейство, защото и тя бе станала пътница като него, изселница от роден край, дърво, присадено на чужди корен в непозната земя.

— „Че да отида да си я повидя! — каза с внезапно умиление този странстващ брат за своята странстваща сестра. — Щом аз минавам през Лом паланка, а тя живее тук!… Не вярвам някой от нашето семейство да е идвал толкова далеч да я споходи.“

Гаврил поразпита тук-таме и се озова пред къщурката на сестра си. Не след дълго той беше вече в нейните обятия.

Сестра му се смееше през сълзи и едва събираше душата си, задухата не й даваше да говори. Най-сетне тя го целуна по челото под моравия фес и се отдръпна от него, за да го изгледа още веднъж, все такава мокра и задъхана.

— Какъв си ми хубавец! — извика тя. — В нашия род май не е имало мъж толкова личен и гиздав като тебе!

Неговата гиздавост обаче също тъй направи силно впечатление на зет му. Още същата вечер той го запита:

— Какъв занаят работиш ти?

— Абаджия съм — отвърна Гаврил.

— Ее, разбирам тогава защо носиш такива хубави дрехи — рече зет му.

На третия ден той го запита още веднъж:

— Тука ли смяташ да се установиш на работа? Имаш ли си пари да откриеш някой макар и малък абаджийски дюкян?

Неговият въпрос беше плах, а погледът му нерешителен. Като бе гледал три дни поред своя нов роднина да се скита по брега на Дунава без работа и, току-речи, без посока, той почувства как в главата му се загнездват различни подозрения. Новият му роднина, който ходеше и в делничен ден твърде гиздаво облечен, изглеждаше погълнат от някакви съмнителни кроежи. Често пъти той вдигаше високия си врат, изправяше сухата си руса глава и се взираше н’ам къде си.

Добрият роднина се питаше, не без основание, какво означава този поглед? Разсеяност или тайни кроежи? Дали като бе дошел в неговата паланка, Гаврил не възнамеряваше да се установи и заживее като храненик при сестра си?… По какъв начин мисли да си отвори абаджийски дюкян?

Колкото гледаше своя шурей, толкова повече искаше да го запита.

Младият хубавец се разсмя на неговите въпроси и се смя от сърце, което много учуди загрижения стопанин.

— Не — каза най-сетне той. — Ще си вървя!…

— Къде ще си вървиш? — извика сестра му. — Та ти едва си дошел!

— Ще отида оттатък, в Румъния — каза Гаврил.

Затуй три дена той бе скитал по брега на Дунава и гледал към Влашко.

На другия ден Гаврил напусна Лом паланка. Сестра му дълго плака в престилката си и го изпрати със зачервени очи. За него ли плачеше тя, или за своята младост, която лежеше погребана в земята на тази паланка?

— На добър път, Гавриле! На добър път, братко! — повтаряше тя. — А на връщане не забравяй пак да минеш край дома!

Гаврил никога не я видя повече.

Влашко се простираше пред очите му и го зовеше оттатък Дунава. Там го чакаше нова земя, нови роднини, защото, мислеше той, човек няма роднини, близки само по кръв. Истинските роднини са близките по дух. Там се събираха ония „позовани“ българи, които свиквал от всички краища на света някакъв „народен комитет“ във Влашко да работят за освобождението на България.