Яна Язова
Бенковски (125)

2. Напред!…

Хвърковатата чета с името си получи своята съдба. Както всичко, което има предназначението да лети, сиреч да действа бързо, да надвива човешките възможности, нозете да превръща в крила, което ще рече, да не замръкне, където е осъмнало, тя не можа да замръкне през своя първи ден в Панагюрище.

Вихроносен пратеник на село Петрич пристигна по мръкнало в тържествено накичената столица, този миг се втурна във военния съвет и се изправи по войнишки пред главния войвода.

— Хилядо и шестотин жители на село Петрич от два дена са намират въстанали! — извика той. — Башибозук, смесен с черкезки орди, са се задали силно въоръжени от Златица, застрашават да нападнат на селото ни и да го унищожат. Водачите на бунтовния комитет ти изпращат тая новина и те викат час по-скоро да им се притечеш на помощ, като отидеш с войската си в Петрич!

Този бе първият позив от въстанали селяни, за които Бенковски войвода бе казал, че най-голямо внимание трябва да се обърне на тях, защото, те като по-прости и неразвити, една най-малка несполука е в състояние да ги обезкуражи и да ги накара да сложат оръжие.

Хвърковатите четници на часа получиха заповед да възседнат конете си.

Когато излизаше от военния съвет да се качи на изведения за него пред вратата оседлан кон, главният войвода намери застанал като страж на стълбището хилядника Павел Бобеков. Той знаеше от какво произлиза неговото недоволство и за да го укроти, заговори пръв.

— Аз трябва да вървя час по-скоро за Петрич! Вие сами преценявате какви лоши последствия могат да се породят за почнатата революция, ако въстаналото население на Петрич се уплаши от златишките турци и черкези и хвърли оръжието си пред тях.

Павел Бобеков нито възрази, нито се съгласи с него. Очите му бяха потънали в мрак, каквито бяха станали и неговите мисли. Това бяха непроходими лесове, в които не се видеше нищо и не можеше да се очаква нищо добро.

Преди да тръгна, искам да ви дам един съвет — продължи войводата. — Накарайте населението да си изнесе всеки по малко храна и едно-друго в гората, което да им послужи, когато потрябва.

Павел Бобеков се оживи.

Искате да кажете — в случай на поражение? — запита той.

Искам да кажа — за всеки случай! — рязко отвърна Княза.

Ще размислим за това — отвърна Павел Бобеков. Той оставаше единствен вожд на войниците и мирното население в Панагюрище.

Двамата началници се изгледаха мълчаливо очи в очи. Непознати доскоро, станали съучастници в една обща борба, без да се приближат един към друг, тази нощ те се разделяха. Нито единият, нито другият обаче имаха на ума си, че това е последната им среща.

Че този, който си отиваше, бе свършил своята мисия. Че този, който оставаше, трябваше да продължи завършеното. Че единият бе успял, а другият имаше тепърва да успява. Че този последен съвет, който Княза отправяше към него, бяха неговите последни думи. Че впоследствие тия думи ще се окажат съдбоносни за въстаналия народ.