Яна Язова
Бенковски (225)

17. Срещите

Затворените в черковата през нощта не можеха да помислят за сън. Запалените къщи и плевни по крайните улици на селото зловещо осветляваха цялата й вътрешност.

Призори, преди да бъде огреяна от зората, цялата околност се освети като бял ден. На север и юг бяха пламнали два стихийни пожара. Горяха Къневата воденица и метохът. Стопаните на двете сгради се намираха в черковата. Първите — не тъй примирени със загубата на земните блага като вторите, нито свикнали да наричат „земна суета“ всичко, което в този мир е получило своя материален образ. Но и двете страни мълчаха, будни, видимо неподвижни, спокойни, като пътници в кораб, настигнат от буря, на които се бе случило за облекчение на кораба да изхвърлят в морето първо своя товар.

— Ако продължават така, цялото село ще изгори — говореха някои жени.

Най-малките деца сумтяха в полите на майките си, но по-големите, уморени от тревога и премалели за сън, като нямаше къде да сложат глава, подпираха я ту на едното, ту на другото си коляно и дремеха.

Рангел се повъртя още малко в женското отделение, докато се разсъмне добре. Момчето, на които се спи, е дете и винаги гледа да е около майка си. Но в тежките скути на Гюрга имаше вече толкова деца, като пилци, натъпкани в гнездо. Двегодишният Иван имаше за свое право да си заспи в дъното на гнездото като в своя люлка и бе сторил това още на замръкване. Тригодишната Галина се беше свлякла от дясното си майчино коляно и му застъпваше едната ръка и единия крак, без той да може да ги освободи. Главата на петгодишната Йорданка почиваше върху лявото коляно на майка си, додето нежната и крехка половина, грижливо увита в дългия копринен шал, бе положена на коравия дъсчен под. Димитър жумеше до нея, седнал по турски с кръстосани нозе на голите дъски, опрял лакът на коляно. „Потънал в размишления“ — обичаше да казва за него дядо Иван, когато го видеше седнал в тази поза дори и тогава, когато Димитър реше погледа си някъде високо над разтворената книга, защото го мързеше да събира или вади написаните в нея числа. Въпреки това Димитър минаваше за отличен ученик, а дядо Иван казваше за него: „Димитър ще надмине и мене, и баща си в тънкия занаят на сметките.“ Което означаваше, че Димитър ще стане добър търговец.

Георги, десетгодишният, седеше смръщен и свит на две, като че ли го болеше стомах, както изглеждаше винаги, когато бе уморен и невесел. Той бе подпрял гърба си до Ванка Бонева на каменната стена.

Задушените горещи дихания на хората гъсто се бяха примесили с останалата миризма на отдавна подмокрени вече детски пелени, сгорещени тела и запарени храни, които бяха започнали да се развалят по торби и кошници.

Всички мъже бяха долу, където голямата черковна врата стоеше отворена, излизаха с оръжията си на двора, гледаха двата големи пожара и разговаряха.

Когато Рангел разтика някои жени и се упъти към стълбата, майка му го погледна с уморените си очи, но нито тя, нито жените го запитаха къде отива. Не беше той дете, мястото му беше при мъжете отдолу.

Да си дванайсетгодишен и да те признаят за мъж значи да те направят свободен. Свободен да се движиш из цялата черкова, малкият ръст да ти позволява да се въвираш навсякъде, където има нещо за гледане и за слушане, да не питаш майка си, да не търсиш позволението на дядо си, да нямаш баща, защото той е с въстаниците. При това да си без работа, децата да не смеят да се отделят от полата на майка си, майката по цял ден да ги люлее и при всеки изстрел навън, отблизо или далеч, да ги крие в своите скути, дядото да дреме върху някой чувал с пексимет, който е подложен под него като трон, понеже Иван Гинов е ктитор на храма, побрал половината граждани на Перущица, което ще рече домакин на половината град, да си син на военачалника, което ще рече да не те пъдят когато си въвираш някъде носа, това означава да видиш много любопитни работи.

Например над една дупка, изкопана в подземието на храма, можеше да се види коленичил дядо Йордан клисарят, който всяка сутрин се показваше със синия си елек и кафени потури, кацнал като орел на звънарницата. Някаква черна дякониса, дошла от метоха, осиротяла от пожара, но твърде благообразна и спокойна, бе клекнала срещу него от другата страна на дупката. Двамата бяха допрели главите си като свод и си бъбреха, изглежда, нещо твърде занимателно.

Всъщност те само се съветваха как да слагат и нареждат в тази дупка лъскави златни предмети — евангелие със златен кръст на корицата и голям рубин в кръстовката на разпятието, златната чаша за причастие, изработена околовръст като дантела, с няколко зелени и червени мъниста, за които дядо му Иван разправяше, че са скъпоценни камъни, златната лъжичка за причастие, с дръжка дълга и тънка като сламка, едно златотъкано владишко облекло, владишка корона, прилична на кубе със златен кръст отгоре и лъскави пъстроцветни икони в златни кръжила на четирите страни. В дупката изчезна и едно медно тасче, някакви златни монети, които звънкаха в металическа кутия, донесени подарък на църквата от хаджии, поклонници по светите места, и още много други дреболии, които накрая бидоха покрити от дяконисата с дебела кърпа от бяло ленено платно. Клисарят нареди върху кърпата железни пръчки, дъски и тогава двамата станаха от черната купчина пръст, която започнаха да изсипват и трупат върху дъските.

Ти тука ли си бил, Рангеле!… — викна изненадана дяконисата, като изправи тежко своя пълен кръст, а клисарят прибави намусено:

— Как си се мушнал тук?

Зад една от колоните към западната артика един старец бе развързал края на потурите си и пущаше в дупката нещо, което звънеше надолу в двата му крачола и спираше да звъни при тънките му опасани прасци, здраво увързани с вълнени навои.

„Я гледай, това бил моят дядо Тодор!… — подвикна си Рангел. — А какво ли е пък това, което му звъни в потурите?…“

Дядо му Тодор винаги разправяше, че е беден човек…

Този старец бе наистина бащата на Гюрга Гинова, хаджи Тодор Гинчев, за когото разправяха, че не бил богат и бил воден на хаджилък по милост от брата си хаджи Танко Гинчев, който имаше 100 години, още две дисаги златни нанизи, пръстени, обеци и гривни, голяма до пояса брада, но имаше и такъв голям късмет, какъвто само в приказките има.

В това време неговата осемдесетгодишна съпруга хаджи Господина Хаджитанкова Гинчева, едра, пълна и още здрава жена, която, след като бе изпратила столетния старец в Пловдив, по свое желание бе останала да умре в Перущица с чадата си, сваляше златните нанизи от пълните си гърди и ги подаваше на своя девер. Дядо Тодор и тях пъхал в дупката на шаячените си потури.

Рангел побърза да се отдалечи, защото се боеше от плесниците на хаджи Господина, а и дядо му Тодор никак не обичаше да бъде заварен със злато в ръце.

Зад оголената олтарна маса бяха приклекнали двете девойки Ана Райкова и Лика Стоянова. И двете бяха не по-възрастни от 18 години. Те си режеха с големи ножици една на друга дългите коси.

— На жени позволено ли е да влизат в олтара? — обади се Рангел. — Ти не виждаш ли, че ние сме мъже бре, келеш? — отвърна му Лика. И двете моми бяха навлекли на тънките си крака потури.

Зад един катурнат иконостас Тоно Пенов пълнеше револвера си с куршуми. Той така бе предаден на тази работа, че не забеляза Рангела да го гледа. След туй той отдели два куршума и ги пъхна в пазвата си.

— Защо ги слагаш там? — запита Рангел.

Тоно сепнато вдигна глава. Макар и на 40 години, той изглеждаше червендалест и енергичен като момък.

— А ти какво си пъхаш носа, където не ти е работа? — каза той. — Това е моят запас… Търговецът слага в запас пари, хлебарят чувал с брашно, дрехарят някой топ шаяк, а въстаникът — куршуми!

— А защо два?…

— За всеки случай — отвърна Тоно.

Рангел го остави да закопчава пазвата си и се измъкна от препълнената черкова.

Под черковната стряха, до самия дъждовен улей, дядо Къти продаваше на Тодор Велчев ятаган. Тодор Велчев опитваше с палец острия ръб на ятагана.

— Нямаше да ти взема парите ако беше мой — говореше дядо Къти, сякаш молеше за извинение трийсетгодишния Тодор.

— Вземи ги, вземи — каза Тодор замислено. Той имаше на рамото си окачена пушка-чифте и на колана си револвер, закопчан с кожени каишки. А ето че искаше да си има и ятаган. — Да ги вземе българин, турчин да ги не взима!…

Прозорците на училищната сграда бяха закрити наполовина с чували брашно, ала от една замрежена с паяжини дупка в стената, която гледаше в зимничния мрак, имаше мушната главата на теле, което, уплашено от миризмата и бляскането на пожарите, гледаше вторачено и си помучаваше. Край стобора на Натевата къща се бяха събрали много кокошки, избягали с пиленцата си от изоставените къщи. Те не риеха с човки, а стояха с глави наведени, събрани една до друга, съсредоточили поглед в земята.

В яханата още се навърташе шареният котарак Марко, който, щом го съгледа да наднича през открехнатата дървена врата, измяука жално и уплашено.

— Нямам хляб! — каза Рангел. — Иди в черковата. Там има пексимет.

Дядовата му яхана изглеждаше запустяла. Всички оръжия, патрони и фишеци бяха изнесени от нея. За първи път, след като нейните кречетала бяха замлъкнали, той чу под дъсчения й почернял покрив твърде зловещо да шуми реката.

Очите на шарения котарак продължаваха да го гледат в празната яхана, като че ли го гледаха в гроб. Той затвори дървената врата с хлопване и се спусна да тича по празната улица към Цачовото кафене, което се намираше на пещерския път и реката. То се държеше от въстаниците. В Цачовото кафене заедно с учителя Петър Бонев вардеше селото и баща му.

В туй време от края на пещерския път, от пътя за Тъмръш, който се виеше под Власевица, през реката, където гореше манастирският метох, от Мавроги и Беглишкия харман, от Широкия път и пътя за Брестовица, където се намираше черешовият топ, през Хана и оградите, цялото небе се изпълни с гърмежи, с облачета дим и викове — страшни, нападателни, войнствени, зловещи: „Аллах!… Аллах!…“, които в едно селище звучаха като „там-там“ в гората на диваците.

Рангел не знаеше, че башибозукът е започнал вече първото си навлизане в селото.

Всичкото това подземно бучене и сътресение от топуркането на тежко обути крака и конски копита се съсредоточи към Цачовото кафене и Разановата сапунджийница. В този момент една малка фигура, едно уплашено сърце на птичка, което бъхтеше лудо, една зинала детска уста, която не смееше да извика, и едни до немайкъде уплашени очи бяха спрели на кръстопътя.

— Рангеле, бързо влизай!… — разнесе се в това време гласът на учителя Петър Бонев. В скоро време и той сам се показа на един от отворените прозорци на Разановата сапунджийница.