Яна Язова
Бенковски (12)

12. Фаталният куриер

Сестра Анисия не можеше да каже вече колко време бе минало, без да получи друга вест от брата си Христофора. Тя бе уверена, че през това време не му се е случило нещо лошо, иначе той веднага би побързал да й го съобщи. Да, какъв майстор бе той, „милият Христофорчо“, на лошите новини!…

Поради това, колкото и сестринското й сърце да копнееше за новини от брата си, сестра Анисия тайно бе започнала да се бои от неговите писма. Още повече щеше да се уплаши тя, ако го видеше жив пред себе си.

„Аз съм куриер на Търновския комитет“ — казваше Христофор, брат й. Значеше ли това, че неговата служба е една такава злокобна и че новините, които бе длъжен да разнася по места, непременно трябваше да бъдат лоши?… Сестра Анисия не знаеше това, но вече беше си добила един постоянен страх от своя „мил Христофорчо“ и от неговата „куриерска служба“.

Когато подир дълго отсъствие на всякакви новини от него тя го видя отново на пътната врата на Горния метох, плесна с ръце и нададе вик. После заплака и се завайка на гърдите му.

Христофор се отдръпна от нея, нисък, валчест като сестра си, и я погледна с облите си кестеняви очи, които имаха опрашени от дълъг път клепки. Прах имаше и върху бухналите му под носа къси мустаци, и върху овчия калпак на главата му. Личеше си, че иде отдалече, че не е подбирал добрите пътища и че е бързал много, за да стигне дотук.

Септември беше вече към своя край и топлите слънчеви дни се броеха като подарени. Планината стана негостолюбива. Нощем в нея свиреше снеговит вятър. Неговите стеналия, заглушавани денем от чарковете и тепавиците, наредени по двата бряга на Тунджа, когато мръкнеше, се чуваха дори в метоха.

— Откъде идеш? — извика сестра Анисия, обхваната от неописуем страх.

Търновският куриер я погледна още веднъж и свали лекия дрипав вързоп, който носеше метнат на едното си рамо.

— Защо викаш тъй? — запита тихо той, като се огледа навън. — Млъкни и нека влезем вътре! Ще ти кажа!

— Божке, божке, какво се е случило пак? — проплака сестра Анисия, като го пусна да влезе в двора на метоха. Тогава едва тя видя, че стои вън още един такъв опрашен пътник като него.

— Запознай се с моя другар Танка Добрев — каза Христофор. — Търновец е!

Като погледна и Танка Добрев, сестра Анисия веднага разбра нещо много по-лошо от това, което предполагаше. Бедата не се бе случила другиму, а на тях двамата — на нейния Христофор и на търновеца Танка Добрев.

— Влез, приятелю!… — прошепна тя разтреперана и с пресъхнало гърло.

— Нямаме много време! — каза предупредително Танка Добрев, като влезе.

— Защо така много бързате? — още повече се заплете сестра Анисия. — Възможно ли е да останем да се гледаме на вратата?… Че аз не съм виждала брата си две години!…

— Остави!… Остави!… — каза припряно Христофор. — Това не е важно сега… Сестро, ние бягаме!… Може да не се видим и много по-дълго време!…

— Бягате?… Накъде?… Защо бягате? — извика сестра Анисия, която всъщност чакаше такова известие и още нещо много по-ужасно.

— Сестро — тихо проговори Христофор, като доближи бухналите си мустаци до устата й. — Ние вдигнахме въстание… То беше в Стара Загора. Развяхме байрак… но не успяхме. Цветуща Заара!… Тя няма вече ония мъже, за които си чувала!… Едни висят по бесилките на големия площад, други пълнят затвора и всеки ден чакат своето заточение в Диарбекир!

Като чужденци, непознати в града, ние успехме да се измъкнем и да офейкаме. Стефан Стамболов Търновлията ни беше водачът.

И той избяга през Търново във Влашко. Подир него бягаме ние!… Стефан Търновлията, той е едно момче чудо — огън и пламък!… Но всичко напразно!… Въстанието пропадна!… Това е всичко. Дойдох да кажа с две думи на игумения Евпраксия: „Въстанието в Стара Загора е потушено!“

— Игумения Евпраксия не е тук! — веднага излъга сестра Анисия. — Напразен е бил твоят труд!

И като се вдаде цяла в погледа си, който отправи към него, тя каза:

— Какво ще правиш сега ти, мили Христофоре!… Остави дом и стари родители в Търново, дюкян и всичко друго, което хората събират за добри старини!… Пропиля си, братко, живота по народни работи!… Пропиля го!…

— Стига! Млъкни! — каза Христофор. — Аз трябва вече да вървя. Надявам се обаче скоро да се върна от Влашко пак под байрака на Стефан Търновлията! Знай, че ние, търновци, и тоя път ще освободим България!…

Сестра Анисия преглътна сълзите си и не каза нищо. Известието, което следущия път се надяваше да получи от брата си Христофора, бе, че се люлее на бесилото.

— Казах ти каквото имах да казвам на игумения Евпраксия — протегна ръце да се сбогува Христофор. — До скоро виждане, сестро! Танка Добрев, да вървим!

Когато прекрачи прага на пътната врата, той още веднъж се обърна към сестра си:

Хем така да кажеш на старата Евпраксия: „Въстанието в Стара Загора е потушено!…“ Търновският комитет й съобщава това! Сбогом…

Сестра Анисия погледна подир двамата въстаници, додето се скриха зад дувара на черковата, после се прибра в дежурната стая и седна на един стол срещу сестра Силвания.

Необикновеното за нея мълчание, в което бе изпаднала, подбуди дежурната сестра да я запита:

— Какви новини, сестро Анисия?

Сестра Анисия наведе очи и замълча. След кратък размисъл тя отговори:

Двамата бяха търновци… Носят много здраве от дома…

Сестра Силвания погледна нейното угрижено лице. Тя изглеждаше, като да преживява някоя голяма лична загуба. Но в скоро време сестра Анисия щеше да отвори уста да й разкаже какво се е случило. След туй тя ще тръгне от килия в килия и ще разкаже своята беда на всички сестри. Такива бяха тайните на сестра Анисия.

Но туй, което сестра Силвания предполагаше, не стана. Сестра Анисия никому не съобщи защо бяха идвали двамата търновци тая сутрин в Горния метох. Нито се обади на госпожа Евпраксия. Това, за което бяха идвали двамата чужденци в метоха, изглежда, бе нейна лична грижа.