Яна Язова
Бенковски (211)

3. Зловещата птица

Когато тълпите отминаха заедно с Петър Бонев и врявата затихна, една талига с голяма бързина изтрополя и спря пред Ванкината вратня.

С очи още мокри от пролетите сълзи Ванка надникна да види кой може да пристигне в такова време, и то с такава бързина. Но когато излезе на пътната врата, тя занемя от най-неприятната изненада, каквото можеше да се представи пред очите й.

От талигата скочи и размаха ръце срещу нея буйно и весело един, когото тя никога не мислеше да види, когото бе забравила още в Татар Пазарджик. Това бе една птица, която само войната можеше да донесе на крилата на своя бурен вятър, само огънят можеше да привлече да кацне, само куршумите можеха да направят да се чуе гласът й. Където имаше сбиване, там се размахваха крилата й. Тази птица, предвестник на сбиването, на подпалването, на гърмежите, на бунта, този весел и буен мъж, който бе скочил от талигата и стоеше вече пред Ванка Бонева, бе чиксаланецът Кочо Чистеменски.

Тя не го бе виждала от времето, когато Кочо се ожени в Татар Пазарджик за хубавата гъркиня Теохана. Впоследствие бе научила, че им се родило момиченце, което кръстили Райна, че Кочо заминал със семейството си за Пловдив, отворил кундурджийски дюкян, и си пожела никога повече да не го види.

Макар и неграмотен, Кочо се считаше на Петра най-добрият ученик. Буйните разговори, които той по цели нощи водеше със своя учител, неговото постоянно бунтуване, незачитането му на нейните права в собствения й дом, неговите невъздържани приказки за нещо ужасно, което щяло да дойде един ден, което се ле получавало, а изтръгвало, което се не добивало, а извоювало с гърмежи, с посичане, с разкъсване, с изгаряне на домове, села, градове, което той назоваваше свобода, всичко това пълнеше сърцето на Ванка със страхове и ненавист към него. Тия страхове и ненавист се възобновиха веднага и пламнаха в гърдите й, щом го видя, довтасал в такова бурно време сред Перущица, изправен пред нейната врата!

Наистина по-вярна прокоба от чиксаланеца Кочо Чистеменски за това, което имаше да се случи в Перущица, тя не можеше да види.

Любовта към хубавата гъркиня Теохана го бе отнесла веднъж от нейния дом. Ванка не бе помислювала, че любовта към отечеството един ден ще го върне отново.

Със себе си той водеше и Теохана, която още седеше в талигата с ненагледна хубост и царствено спокойствие. В копринената си пола тя държеше заспало тяхното момиченце Райна, което бе накичено от майка си в копринена рокля, с множество панделки и дантелки, бродирани с бели и розови конци, тъй че приличаше повече на голяма кукла, отколкото на живо дете. До Теохана бе седнала една бледна мома, с дълъг правилен нос, силно червени устни и руси, добре навити букли, които се спущаха около двете й тесни страни до раменете.

Кочо Чистеменски, когато й помогна да слезе от колата, я нарече Варвара. Тя бе облечена в дълга копринена рокля, каквато носеше Теохана. Навярно между пловдивските гърци Варвара бе известна като голяма красавица. Тя бе роднина на Теохана и двете жени си приличаха като две рози. Едната повече разцъфнала, другата току-що изникнала пъпка. Но и двете си личеха, че са от един храст и от един корен.

Някога Петър й бе разправил, че чиксаланецът Кочо бил такъв добър герой на сцената, че когато играл Велизарий, цялата публика плакала, плакал и той. Сега Кочо се бе размахал буйно и весело на една нова сцена. Той играеше една нова драма, неговата собствена житейска и съдбоносна, като се бе погрижил и за това, щото тя да има хубав декор.

Когато видя Ванка разплакана и немощна срещу себе си, натежала и подпухнала от майчинските грижи, той се повъзпря само за миг, но след туй, без да дочака нейния поздрав, все тъй буйно и невъздържано извика:

Да живее въстанието! Да живее България! Да живее свободата!…

Ванка не му отвърна нищо.

— Къде е комендантът на Перущица? — развика се той, без да обърне внимание на нейното мълчаливо недоволство. — Къде е Петър Бонев? В Пловдив ме излъгаха. Заповедта на комитета гласеше: обяви ли се въстанието, да подпалим града и ние първи да подадем знак, като хвърлим огън в къщите си и дюкяните си! Аз изпълних обещанието. Подпалих своя дюкян, ала постъпиха ли така и другите! Пу! Страхливци! Турски, гръцки мекерета! Грабнах тозчас жена, дете и полетях насам. Тука има българи!… Където е Петър Бонев, там има бунт, бой с враговете, премерване на всички сили! Там има свобода! Още от пътя съгледах окопите, плетищата, грамадите от катурнати коли, напълнени с камъни!… Сърцето ми се разигра, скочих и започнах да викам: „Живейте, скъпи братя българи! Да живее България!“

Ванка не можа да издържи повече, наведе главата си и горчиво заплака.

— Защо плачеш? — запита я Кочо учуден и донякъде възмутен. — Страх ли те е?… И заради кого се страхуваш ти? За Петър или за себе си? Или за челядта си? Сега е време да се страхуваш само за България, чу ли? Нейната съдба се решава! А ти и аз не значим нищо! Така да знаеш!…

И той повече не й проговори. Отиде при колата и помогна на Теохана, която продължаваше да притиска на гърдите си своето заспало момиченце, да раздвижи вцепенените си нози и да слезе. След туй той подаде ръка и на Варвара, като й помагаше да прибере от талигата, колелата и стъпалото на колата шумящата си дълга копринена фуста.

Ванка прие двете жени също тъй мълчаливо, както бе посрещнала и него. Но когато погледна заспалото момиченце в прегръдките на Теофана, майчинските й чувства я освободиха от мрачното вцепенение и тя прошепна вместо поздрав нещо, което приличаше на въздишка:

Как сте тръгнали в такова време, и при това с дете!…

Моят съпруг пожела да го придружим… но и аз исках да го последвам, госпожо — отвърна с достойнство Теохана.

Ванка Бонева не й отговори. Когато въвеждаше двете жени вкъщи, тя се обърна да види защо бе замлъкнал мъжкият глас подир тях, но Кочо с окачена пушка на рамо вече се носеше към табиите.