Яна Язова
Бенковски (3)

3. Очите на госпожа Евпраксия

За обща изненада един ден сестра Серафима оповести в трапезарията, че игумения Евпраксия свиква на общо събрание всички монахини в голямата стая на библиотеката. Покана за „общо събрание“ сестрите никога не бяха получавали от госпожа Евпраксия през тия 21 години. Те я приеха със смутени и разтревожени сърца, тъй като такава покана показваше наистина колко госпожа Евпраксия се беше отдалечила от тях.

Сестрите на Горния метох едва дочакаха да се приготви вечерята, набързо и безшумно се нахраниха в трапезарията и незабавно се качиха в стаята на библиотеката.

Госпожа Евпраксия бе заръчала на Серафима да се отопли добре за вечерното събрание. Четири големи сребърни свещници бяха поставени да горят и осветляват празнично цялото помещение. Те сияеха в сребърни подноси върху четири дъбови масички. Всеки свещник имаше по пет чашки от чисто сребро, от които се издигаха по пет дебели и високи свещи от бял восък, които горяха с равен и чист пламък. Този разкош, който никой в града не си позволяваше, говореше за богатството на Горния метох и за могъществото на госпожа Евпраксия.

Нетърпеливи, сестрите насядаха на прилично наредените в редици столове и впериха очи пред себе си. В последния миг от града се върна и Младата Макрина, която нахлу като студена вихрушка в отоплената стая. Очите й горяха, бузите й бяха зачервени. Уморена и запъхтяна, тя седна виновно при вратата, после скочи и веднага се премести в дъното на стаята, по-далеч от печката.

В това време госпожа Евпраксия влезе и всички станаха на крака да почетат своята началница. Очите им с обич, но и с любопитство се обърнаха да я изгледат. Тяхната игумения изглеждаше вече стара, но с онази старост, която е скръб, не още безсилие и немощ, която е пълна с преживелици, но не е стигнала още до почивка. Тя изглеждаше грозна, с оная грозота, която имат силата и величието, когато са мрачни.

Тя им се стори по-голяма отпреди, защото бе станала кокалеста и изглеждаше по-решителна от това.

Госпожа Евпраксия се изправи пред тях и ги изгледа, както Мойсей, слязъл от Синай, се е възправял и гледал на еврейския народ със скрижали в ръка.

— Седнете! — каза след кратко мълчание тя и сама седна пред една малка дъбова масичка, сходна на тия, върху които по ъглите на стаята бяха поставени сребърните свещници. Стаили дъх, всички сестри насядаха безшумно и повдигнаха към нея глави. Какво ставаше тук?… За какво ги е викала госпожа Евпраксия?… Какво ще им съобщи?… За какво ще им говори?

— Драги сестри — издигна се изведнъж нейният могъщ глас. Тя извади от джоба си някакъв ситно изписан лист и продължи ясно и наложително: — Тази вечер съм ви повикала, за да поговорим по един въпрос, който интересува всички нас. А този въпрос е: Що е вяра?

Сестрите от Горния метох се спогледаха и наведоха очи. Наистина ли бе потъмняла славата на госпожа Евпраксия?… Всред общата бъркотия, която бе настъпила в нейния манастир, показван доскоро от цялата империя като едно примерно общежитие, госпожа Евпраксия бе поставила 60 стари, изпитани монахини на ученическата скамейка, за да ги пита, като че ли питаше деца. „Що е вяра?“

Монахините мълчаха с наведени глави, но тяхното мълчание нито смути, нито пък изненада госпожа Евпраксия. Тя бе сигурна, че нейните монахини не знаят и не могат да й отговорят що е вяра. Тя не изглеждаше изненадана, но не изглеждаше и огорчена. Беше се приготвила не да ги изпитва, а да ги учи.

— Някои мъдри хора казват — издигна се отново нейният глас, — че вярата е рожба на духа, родена от съзнанието за нашата зависимост от стихиите и природните сили.

А има философи, които казват:

„Вярата не е само задължение, тя е знание какво нещо е човекът и защо той живее на света!“

Силният глас на госпожа Евпраксия застрашително млъкна върху занемялото събрание на сестрите в Горния метох. Наведените глави се изправиха. Значи това наистина не бе проповед, а какво?… Нейният глас им се стори познат. Това бе старият гласна госпожа Евпраксия, който им се заканваше и размахваше над главите им своята ръка.

— За да се живее добре на земята — продължи със силен глас госпожа Евпраксия, — трябва да се разбира какво нещо е животът, какво трябва да се върши в този живот и какво не трябва да се върши!

Ето на това са учили във всички времена най-мъдрите хора у всички народи. Това едничко за всички хора учение е истинската вяра.

Всяка вяра трябва да бъде само отговор на нашия въпрос: „Как да живеем на света?“

За да може човек да живее добре, той е длъжен да знае какво трябва да прави и какво да не прави. Истинската вяра се състои в това, да се знае оня закон, който стои най-високо от всички човешки закони и е един за всички хора по света. Истинският закон по света е така прост, че никой не може да оправдае лошия си живот, като каже: „Аз не го знаех.“

Този закон гласи: „Любов към ближния!“

Като ви казвам: „Това е законът!“ — аз ви казвам: „Това е върхът!“ Прочее стремете се към него!

Йоан е казал: „Който рече: аз обичам Бога, а брата си ненавиждам, той е лъжец, защото, който не люби брата си, когото вижда, как ще люби Бога, когото не вижда. Братя, нека се любим един други!…“

Събраните да чуят тия думи обитателки на Горния метох още веднъж размениха помежду си погледи, пълни с недоумение. Те никога не бяха чували такова нещо от устните на своята игумении Евпраксия. Двайсет и една година, откакто управляваше манастира, тя бе споменала толкова пъти името божие, когато се каеше, че е затрупала душата си със земни грижи, които й пречат да се моли. Монахините отдавна бяха свикнали да гледат Новия завет на госпожа Евпракси, в хубава кожена подвързия, да лежи забравен седмици и месеци върху някой стол или маса в манастирската черкова. Откъде сега й бе хрумнало да изрови из пепелта на своята памет тия цитати за „любовта“! И тъкмо за любовта колко малко й приличаше да говори на тяхната стара и грозна госпожа Евпраксия!… Такива думи я уподобяваха на един грамаден звяр, на рошава мечка, която се мъчи да покрие кожуха си със сватбено було. Не, те не можеха да кажат, че булото на любовта много им харесва върху козината на госпожа Евпраксия!…

Защо и тя не се откажеше от това си намерение и да приеме стария си грешен образ, който им беше близък и познат и който те толкова много обичаха?…

В това време гласът на игуменията се издигна със застрашителна сила и ги изтръгна из всяко заблуждение. Да, тука ставаше нещо!… Тяхната началница никога досега не ги бе мамила.

— В младостта си хората лесно се заблуждават. Те не знаят, че истинската цел на живота е любовта, и затуй поставят за цел на своя живот удовлетворението — прищевките на тялото. Защо?… Защото наричат с едно име любовта към ближния, която е духовна любов, и любовта на мъж към жена и на жена към мъж, която е плътска любов. Но да правите такава грешка можете най-малко вие, духовни сестри, защото едната любов е глас на Бога, а другата любов е глас на животното!

Прелестите обаче на страстта мамят хората, както светулките над блатата примамват пътниците в смъртоносните тресавища. Както нощната пеперуда хвърчи към огъня въпреки опасността да си изгори крилата, както рибата глътва червея въпреки възможността да е прикачен на някоя въдица. Така и ние сигурно знаем, че блудството ще ни увлече в бездна, ще ни изгори, ще ни погуби, но въпреки това пак му се даваме.

Черните слушателки в библиотеката настръхнаха и скришом отправиха погледи към Младата Макрина. Тя стоеше отстранена в дъното на стаята, далеч от печката, сгорещена от последното си тичане из града, все още с пламнал поглед, донесен от своите лутаници, все още със зачервени бузи, по които цъфтяха репите на нейните заблуждения. Оттам внасяше тя в манастира и своето ново веселие, което дразнеше и възмущаваше духовните жени.

При последните думи на госпожа Евпраксия тя застана нащрек. Пламъкът в очите й угасна и след миг те блеснаха остро, да прикрият нейните опасения. Две силни червени петна и шиха върху розовината на нейните бузи.

Но можеха ли такивато думи на госпожа Евпраксия да се отнасят до веселия живот, който Младата Макрина водеше от някое време насам, като тичаше между манастира и града? Игуменията не излизаше от своята килия, а при нея имаше достъп само сестра Серафима, която се занимаваше с книжовен труд и никак не се интересуваше от живота на Младата Макрина. Чрез кого другиго може да е наблюдавала госпожа Евпраксия ежедневния живот в манастира? Нима тя имаше очи, които могат да гледат през стените?

А гласът, който четеше, продължи ясно и твърдо:

— Тъй е, младите хора имат много пътища, гладки пътища, и по тях се върви с голямо веселие. По тях се върви приятно и далеко се стига, уви, толкова далек, че когато поискат да се върнат на стария праведен път, те няма да знаят вече как да се върнат. Тогава те трябва да продължат напред и да вървят все по-далеч и по-далеч, додето се скрият от очите на света в погибел.

Защото има и друго: който сгреши за първи път, той винаги чувства своята вина, а този, който много пъти повтаря един и същи грях, ако вижда, че около него има хора, които вършат същото, престава да чувства греха си.

Отначало всяка страст е като просител в сърцето на човека — продължи госпожа Евпраксия, — после като гост, а най-сетне като стопанин на дома. Чисто обутият човек предпазливо заобикаля калта, но веднъж цапне ли в локвата, изцапа ли си обущата, той по-малко се пази. Ако пък види, че обущата му са цели изцапани, той вече смело гази из калта, като се цапа все повече и повече.

Тъй и младият човек, додето не е сгрешил, заобикаля съблазънта, но сгреши ли веднъж, стъпи ли в локвата и види ли се оцапан, мисли, че вече не може да се очисти, и цапа в калта и се плеска до гуша. Но това не е така. Човек винаги може да се разкае, а туй значи да се приготви за борба със своето тяло. Затуй, мили сестри, добре е да се каем, додето сме още в сила! Да наливаме масло в кандилото, додето то не е още угаснало. Никой никога да не се плаши от греха и да не си казва: „Аз не мога да не греша, аз съм привикнала на греха, аз съм слаба!“ Додето сме живи, всякога можем да се борим с греха и да го надвием ако не днес, то утре или другиден, ако не в другиден, то в последния ден преди смъртта си. Ако предварително се откажем от борбата, отказваме се от най-главното дело на живота!

За да се приучим на борба с греховете, полезно е от време на време да преставаме да вършим туй, на което сме привикнали, за да се уверим, че ние сме властни над тялото, а не тялото над нас!

Да, борбата с тялото е необходима за всекиго, но необходимо е по-отрано да знаем цялата сила на врага, да се не залавяме за лъжливата надежда, че е възможно бързо да го победим. Боят с този враг е тежък, но затуй и наградата е голяма!

Видиш ли, че пак си сгрешил и пак си паднал, не се отчайвай ти! Детето, когато прохожда, пада, плаче, става и пак пада, удря се, но най-сетне се научава да се държи на краката си и да върви с тях. Падането не е страшно, а е страшно да се примириш с падането и да го оправдаеш. Никой да не казва: „Човешката съдба е да газим калта!“ Да не се оправдаваме, да не се самозалъгваме, а твърдо да помним, че злото си е зло и че ние не искаме да го вършим!

Каруцарят не захвърля юздите, защото не може изведнъж да спре коня, а продължава да ги тегли, додето конят спре. Тъй и ти със своята слабост не си удържала веднъж, продължавай да се бориш и в края на краищата ще победиш!

Госпожа Евпраксия стана, сгъна ситно изписания лист и го пъхна в дълбокия вътрешен джоб на расото си.

Драги сестри — каза тя кратко и ясно, — благодаря ви, че ме изслушахте с внимание. Пожелавам на всички ви лека нощ!

Тя изправи глава и с големи тежки крачки излезе от стаята.

Сестрите на Горния метох останаха да седят по местата си и да се гледат една друга в очи.

Добър урок ни даде нашата света майка! — обади се първа сестра Анисия, като се изправи, валчеста като буре, на своето място. — А ние си мислим, че тя нищо не вижда какво се върши в манастира!… Хайде да ставаме и да си вървим, а утре рано-рано всички да се залавяме за работа!

Сестрите послушно станаха, разместиха столовете и тихо заизлизаха от стаята. Серафима угаси един подир други сребърните свещници. Тя като че ли вземаше някакво тайно участие в цялата беседа на госпожа Евпраксия. Напоследък игуменията я викаше в своята килия и я задържаше на разговор до късно през нощта.

Тя събра свещниците, пъхна ги в един скроен по мярката им бял платнен калъф и се приготви да ги отнесе в скривалището им, откъдето ги бе донесла. Само слабата светлина на кандилото под иконата на Богородица осветяваше нейната черна фигура, която се движеше тихо. Върху бледото и лице розовите устни изглеждаха, че се усмихват. Може би Серафима наистина се усмихваше на себе си или на кой знае какво задоволство от себе см.

Когато тя вдигна белия платнен калъф със сребърните свещници и тръгна да ги отнесе на мястото им, нейният поглед биде привлечен към дъното на стаята, където, останала да стои между празните столове, се чернееше една монахиня. Друга една хубост я гледаше оттам през своите млади очи. Това беше Младата Макрина, която скритом я наблюдаваше. На какво се удивляваше тя така, сякаш за първи път виждаше тази чужденка в манастира? Дали на нейната хубост?… Но тя бе свикнала с нея. Дали на нейната усмивка?… Да, на нейната усмивка се удивляваше тя. Върху нейното безстрастно лице тази усмивка изразяваше някакво странно и мистично задоволство. На това задоволство се удивляваше Младата Макрина. Струваше й се, че едва сега проумява израза на това красиво и безстрастно лице.

Това задоволство избликваше от чистия студен извор на нейното безстрастие. Несъзнателната усмивка беше блясъкът на този никога не замърсяван извор.

„Нима да не си се цапала някога е такова щастие?“ — питаше погледът на Младата Макрина.

В това време Серафима се обърна и улови този поглед. Макрина отвърна очи, сведе ги към земята и като се обърна, излезе с котешка ловкост от стаята, като стъпваше тихо с големите си плъстени обуща.