Яна Язова
Бенковски (67)

8. Двете лица на честността

Когато съзаклятниците излязоха от къщата на поп Петър Велчев, вече се развиделяваше и утринният хладен вятър посрещна лицата им. Зашеметени и още настръхнали от новите мисли и чувства, като актьорите, които напускат сцената след бурна драма, те размениха помежду си мълчаливо горещи братски погледи и се разпръснаха по всички посоки, които водеха към едно страшно съучастничество.

Петър Бонев се намери сам на пътя с едрия и русокос Васил Соколски, който тръгна да го придружи до дома.

„Животът на човека е истинска драма — мислеше Петър Бонев, — и то такава, писана с кръв, изпълнена с войни и революции. Историята на човечеството разправя ли нещо друго освен за войни и революции? Кой беше казал, че мирните години на човека приличат на кратките паузи, останали незабелязани между действията?…“

— Братко — обади се в това време разтрепераният от вълнение глас на Васил Соколски, — погледни. Селото се събужда. Хора и животни, птици и насекоми са прекарали една спокойна нощ! Сега всичко е скочило на нозе да поднови своята обикновена работа. А като погледнеш навсякъде каква енергия се изразходва, брате мой, каква сръчност, сили и богатства се изискват за построяване на жилище и набавяне на храна! Странно и смешно ти се вижда това, когато излизаш от една такава нощ като нашата!…

— Животът е драма, да… — отвърна Петър Бонев, сякаш продължаваше своята мисъл, — но колко често той е комедия! Толкова скърби и радости, надежди и разочарования всеки ден около строежа на едно жилище, около неговото обзавеждане, трупане в него запаси от покъщнина и храни, изхранване на хора и добитък, снабдяване семейството с имоти, лозя, ниви, градини!… И всичко това, когато имаш един господар на главата си, който всеки ден може да похлопа на вратата и като му отвориш, да изтегли ятагана си и да каже: „Зърното, което си изкарал, занеси в моя хамбар, гроздето от лозето си изсипи в моята възелница, всички запаси в твоите хранилища са мои, твоят дом е мой, твоят живот за мене е по-малко ценен от живота на моето куче. Ако то не ми се покори, аз мога да го набия, но ако ти не ми се покориш, аз ще те насека с ятагана си, защото гяуринът не заслужава да се изхаби за живота му един куршум!“

— Ето ни пред дома, драги приятелю — спря се той, като застана пред вратата на своя дом и хвана ръката на Васил Соколски. — Бих те поканил да влезеш вътре, но се боя, че ще събудиш жена ми в това добро настроение, в което се намираш. То и твоята Велика навярно още спи или те очаква, както подобава на младоженка. Всъщност аз исках да те запитам, ти каза ли й къде отиваш тази нощ?…

— Казах й, разбира се. Мога ли да скрия от Велика това? — учудено отвърна Соколски.

— А тя какво?

— Тя е по-твърда от много мъже, брате! — отвърна с възхищение Васил. — Думите, с които ме изпрати, бяха недвусмислени и резки: „Мястото на един мъж е там, където се решават съдбините на народа му!“ А ти защо ме гледаш така и защо ми зададе този въпрос? Какво става с тебе тази нощ, братко? Всички сме развълнувани, но ти изглеждаш като болен! Да влезем ли да те прегледам? Ръката ти гори!

— Остави, аз си зная болестта! — дръпна ръката си Петър Бонев и му се усмихна: — Велика е права. Мястото на един мъж е там, където се решават съдбините на народа му. Ние, няколко хиляди мъже, ще кажем на този народ, че е дошло времето да свърши с това позорно робство, което трае векове. Ние ще му кажем какво да прави, за да се отърве от тази вековна мизерия и безполезен труд. Всичко това, брате, зная и мога да го изрека добре като всеки честен човек.

— Чувал ли си ти честността да е имала някога две лица? И аз не съм чувал, ала дохожда човек до едно място, когато започва да усеща това. Например аз мога да ти кажа: „Брате Василе, това, което си говорихме досега, е така, но това, което ти казах за «комедията на живота» може да бъде и инак“. Нека се изкажа с твоите думи: „Навсякъде каква енергия се изразходва, колко сили, сръчност и богатства за строене на жилища и за приготвяне на храна!…“ Аз добавих: „Когато и животът, и имотът ни са в ръцете на поробителя.“ Ала това не бе моята мисъл, ако и тя да изглежда честна като мене. Моята мисъл бе тая: „Има ли смисъл цялото това напрежение на населението, когато ние му готвим бунт, революция, война? А нима житейската наша комедия не върви и без това бърже към своя естествен край? Имат ли смисъл тогава войните и революциите?…“ А? Какво ще кажеш? Честна ли е тази мисъл или не?…

— Ще кажа, че си болен — отвърна загрижено Васил Соколски. — И аз настоявам да вляза вътре да те прегледам и да помоля Ванка да те сложи на легло.

— Не, моля ти се, не прави това! — усмихна се Петър Бонев, като го дръпна за ръкава. — Нали знаеш, че тя е бременна в последния месец и се дразни от най-малкия шум вкъщи? Напразно ще я разтревожиш…

И като стисна ръката на своя приятел, той се изсмя:

— Чуваш ли ме, ще я разтревожиш, защото искаш да ме сложиш на легло. И напразно ще дигнеш шум. Това ти го казвам аз, който се готвя да загърмя върху цялото село. Аз, който готвя революция, пазя да не се вдига шум вкъщи! Виж, брате, човек подълства до гроб в своите мисли и дела и пак се има за честен човек!… Сбогом и помисли за това, което ти казах!

Той обърна гръб на смаяния доктор и влезе вкъщи.