Яна Язова
Бенковски (174)

4. Гробът

След като изпрати жените, Райна се качи в скривалището и без да каже нито дума, пусна въстаниците на свобода.

Един подир други, като черни сенки, наловили пушките си през средата, те заслизаха по дъсчените стълби и се загубиха през малката врата.

Райна се върна при майка си, която бе донесла от дъното на двора, награбени в полата, различни градински сечива за разкопаване на земята.

— Избери ти мястото, Райно!… — каза тя глухо, изправена като привидение.

Райна никога не бе мислила за гроба на баща си, а още по-малко, че в тяхната цъфнала градина под крушите, ябълките или под чардака на голямата лозница някога ще се копае гроб за някого от тях. Че този гроб ще изкопае тя сама!…

Тази мисъл я накара горчиво да заплаче, но тъй като нямаха много време, а пожарът, който наближаваше отвън, и чувството, че са останали сами в града, я караха да бърза. Тя отиде между двете лехи на зюмбюлите, които презвитера Нона отглеждаше пролетно време с особена грижа, и спря под малката трепетлика, с която тия лехи завършваха при стената.

— Какво ще кажеш… тука… под трепетликата?… — запита тихо тя, като не смееше да погледне към черния труп, прострян възнак върху белите плочи на двора.

Ала презвитера Нона нямаше какво да каже.

„От пръст сте станали — често я поучаваше поп Георги в свещеното писание — и на пръст ще станете!…“

Все едно тук или там… Под крушата, лозницата или малката трепетлика, която вардеше зюмбюлите от вятър. Тая пръст бе навсякъде… Тя щеше да погълне поп Георги… Тя беше погълнала нейния живот…

Когато двете жени забиха мотиките в малката цветна леха и между белите зюмбюли зина черна мокра дупка, презвитера Нона зарида и продължи да плаче, колкото пъти забиваше в земята своето оръдие, което някога й бе служило само за разхубавяване на нейната градина. Сега то й служеше за нещо, което никога една жена не би помислила да прави, а именно — да копае гроб!…

Наведена над черните буци пръст, които изкопаваше и на ръце изнасяше от ямата, Райна също тъй проливаше мълчаливи и горещи сълзи.

Нейното сърце, което скоро бе литнало толкова високо, сега безгласно преживяваше сгромолясването в пропастта.

Този гроб, който тя изкопаваше с ръцете си, не бе само гробът на нейния любим баща. В него тя щеше да положи и своите блянове…

Когато дупката в градината стана едно правоъгълно и дълбоко легло, двете жени, окаляни, измокрени от сълзи, изтощени от мъката на своето дело, излязоха от нея и захвърлиха мотиките и лопатите върху черната могила изкопана пръст. Тогава те видяха, че Милкана се е събудила, че се е облегнала на стената… Огреяна от светлината на пожарите, обвила коленете си с ръце, тя втренчено наблюдаваше тяхната работа.

Когато я погледнаха, тя скочи и влезе вкъщи. Презвитера Нона тръгна подир нея и я намери в голямата стая, в която бе оставила всички жени и деца, преди да влезе в скривалището.

Разчорлавена, с разкъсана блуза на гърдите и атлазена пола, превърната на дрипели, хубавата Милкана се щураше по пода, където се виждаха размазани с нозе черни кърви, осветлявани от уличния пожар. Тя се пъхаше навсякъде и диреше да намери нещо…

Презвитера Нона потрепера. Тя, която бе изкопала пред очите на Милкана гроба на своя съпруг, не можеше да гледа как майката търси навред късовете на своето дете, за да ги закопае в земята.

Но в стаята нийде не се виждаха други следи от злодеянието освен кървавите размазани следи по пода. Добрите стари жени бяха изнесли някъде кървавите части от насеченото детско тяло, за да не ги види още веднъж злочестата му майка.

След като се увери, че в стаята не е останало това, което дири, хубавата Милкана изправи чорлавата си глава, обезумелите й очи блеснаха, тя се изви и бързо побягна навън като духната от вятър. Додето презвитера Нона да изскокне подир нея, да я повика, да я спре, разкъсаните дрипи на полата й се разметнаха надолу из улицата и се загубиха в пушеците на пожара.