Яна Язова
Бенковски (222)

14. Знак за отстъпление

Петър Бонев, който се намираше на стената при черковището „Света Петка“, насърчаваше своите 20 души защитници срещу двойна по численост черкезка конница. Тя връхлиташе вече да си проправи път през техните трупове към Власевица, за да се присъедини към помаците на Ахмед ага Тъмръшлията. Той се ослушваше в гърмежите, които бяха обхванали целия първи участък на Кочо Чистеменски. Презглава един куриер връхлетя в неговия участък и се развика сърцераздирателно:

— Поп Петър Велчев поведе стотина въстанали перущенци да се предадат на устинските читаци на Пазлака, където ги съсякоха с ятаганите едни, а други направиха на решето с пушки и пищови! Окопите на западния край на селото в участъка на Спас Гинов се опразниха! Читаците навлязоха в тях и предадоха на плен и пожар околните къщи и плевните! Сега гърмят срещу черковата „Свети Атанас“, пълна с жени и деца!…

Това съобщение, разпръснато по окопи и табии, не можеше да бъде друго освен убийствено, катастрофално!…

Петър Бонев го предвиждаше от първия ден, когато въстанието не бе започнало още, а се уговаряше между перущени и Бенковски войвода.

По всички окопи и табии на неговия участък и на съседните нему участъци започна разредяването на стрелбата, което показваше първото нещо — смущение в редовете на защитниците. Тук-таме започнаха да се чуват и викове, подобни на стенания, и писъците на деца, които, останали без майки, братя и сестри, бяха дотичали под угрозата на куршумите да съобщят на своите бащи за голямото нещастие, което ги бе сполетяло.

Застанал нащрек, Петър Бонев най-сетне чу как стрелбата на много от окопите — и на тия, които бяха най-застрашените — млъкна!… Първи участък като че ли избълва своите защитници и не след дълго няколко групи от тях пробягаха край неговия, като носеха пушките си в ръце.

С лица, изнурени и брадясали, по които се търкаляха сълзи, с очи изхвръкнали и валчести от страх и ужас, с уста, останала отворена и разкривена след изтръгнатия вик от сърцераздирателна болка, тия злочести бащи, съпрузи, братя, синове бяха загубили и слуха си, защото в бързината си час по-скоро да се намерят при своите близки, затворени в двете черкови, те не чуваха неговите гръмки викове да спрат и се върнат назад в окопите си.

Когато той изскокна на пътя, за да спре с оръжието си бягащите, пред очите му се изпречи най-страшното: голямото отстъпление на всички въстаници от окопи и табии…

Ако тия групи, които бяха пробягали край неговия участък, бяха само черните лястовици, предвестници на бурен вятър, то истинската буря се бе задала вече от всички хоризонти.

Тия хоризонти, които повече не святкаха и не гърмяха, бяха по-страшни в своето мълчание и мракове. Те бълваха навън своите духове, своите хора, своите войски, своите защитници, с пушките си, взети в едната ръка, които още димяха, с револвера си в другата, с ножове, които тракаха по бедрата им, додето нозете им тичаха, с лица, посивели от барут, с охкане, което правеше шума на бурята ужасен, с подвиквания, които свистяха като бичове на паниката, подвиквания да се бърза колкото се може повече, додето не е станало съвсем късно, които бяха махване ръка на всичко досегашно, разкъсване на всички планове и карти, превръщане на всяка стратегия в глупава шега пред голямата злочестина, каквато представляваха изклани и посечени майки, съпруги, невинни рожби, обичани най-много от всичко на света… Това бе вдигане на ръце, предаване, катастрофа!…

Без да помнят заповеди, като че ли не познаваха вече своите началници, без да имат други задължения в ума си, освен час по-скоро да достигнат двете черкови и да се явят в защита на своите близки, Петър Бонев ги видя, непреодолими, едни по пътя за Тъмръш, гонени от Спас Демирев, други извираха изпод самия връх Вълковище, без да слушат повече своя комендант Атанас Хаджитилев, който, хванат за ръка с Никола Иванов-Колакман, преграждаше пътя им към Мавроги и Беглишки харман, където бяха паднали посечени техните близки.

Той видя Кочо Чистеменски, застанал разкрачен на Широкия път, с разперени ръце срещу всички бягащи, с калпак, паднал от одимената му глава, с дреха на гърдите разкъсана, със силяхлъка му, увиснал на някаква кука от кръста, с размахана сабя на въздуха, с револвера му, който се насочваше към гърдите на тогова или оногова беглец, с увещанията му, с молбите му, с ругатните и заплашванията му, да се сграбчва с тълпите, а те със силата на масата си, на паниката си, на ужаса си, на бързината си да отблъскват с ръце сабята му, да отблъскват с гърди револвера му, да го отхвърлят настрани и да викат:

— Да живейш, Кочо!… Да живейш!…

Но продължаваха да бягат.

По-нататък той видя да се разправя с тях, като се бореше с най-гъстата тълпа, като се хващаше за гушата с нея, като я подпираше с нозете си, с гърдите си, с разчорлената си буйна глава, Спас Гинов.

И Спас имаше затворени в черковата „Свети Архангел“ невръстни четири сина и две дъщери, жена и стари родители, за които сега не искаше да мисли. Ненадейното предаване на Беглишки харман и Чомпала в ръцете на врага, които бяха в неговия четвърти участък, го бе намерило в Мавроги, най-близкото до Вълковище укрепление. Ала вестта за клането на Пазлака не го бе тъй силно поразила, както изплашването на защитниците и тяхното отстъпление от окопите и табиите.

Тълпата, която се бореше с него като вълна, срещнала пречка, счепкана с непредвидена скала, изникнала от морското дъно, се разливаше около него и отминаваше.

Подобно друг сух камък, забит здраво в земята, която трябваше в скоро време да се превърне в морско дъно, да се залее от прииждащите червени вълни, Петър Бонев, разтреперан, блед като смъртник, с ръце, разперени срещу всичко, което прииждаше да го залее и погълне, със съдбата на тия хора в своите ръце, се намери последен върху пътя на тяхното отстъпление, което след няколко мига щеше да се превърне в поражение на въстанието.

Това поражение, тъй често споменувано от него, тъй ясно предвиждано в бъдещето!… Затвори, бесилки за въстаниците, ятаган и позор за жените и децата. Превръщане на китна Перущица в пепелище!…

— Братя!… — викаше насреща им той със сълзи на очи. — Къде отивате?… Размислихте ли какво ви чака?… Спрете се!… Върнете се в окопите, додето не е късно!…

— Да живее Петър Бонев!… — викаха въстаниците, като тичаха и го отхвърляха настрани.

Вълните на отстъплението не можеха да го понесат, ала не можеха да го залеят и погълнат.

Шибан от оръжията им, от раменете им, от диханията им подобно буря, той остана върху пътя. Отминала бе стихията. Отминала бе вече цялата негова армия, до последния войник.

Ала останали бяха на бойното поле пълководците.

Той ги видя — разрошени, раздърпани, разпокъсани призраци, които още носеха ръцете си и оръжията си разперени и размахани, да идат от всички страни към него: Спас Гинов, Атанас Хаджитилев, старият от времето на Васил Левски комитетски другар, и другият — Колакман, Иван Натев, Калофер Спасов, а след тях, разчорлавен, разскубан, излязъл от борбата с куртка, раздрана на гърдите, натъртен по ръце, нозе и глава, останал само с револвера си, чиксаланецът Кочо Чистеменски, който ругаеше и се заканваше на всичко живо в Перущица, което бе минало през ръцете му.

— Братя!… — викаше той отдалече, разпъхтян, разкривен, цял предаден още на беса на съпротивлението. — Това не са мъже, това са зайци!… Да оставят такива хубави позиции само при едно: „Турците колят на Пазлака!…“ Кой дявол ги е карал да ходят там! Нека ги колят! Да плюят на мъжкото си достойнство само заради хленча на едни сополанковци, когато са отблъснали многохиляден враг!

Да забравят род и родина за едни бабички с двата крака в гроба! Да се повлекат заедно с оръжията си по плача на един женски фусти пред лицето на врага! Да наскачат от окопите, без да имат за нищо началници, заповеди, заплахи, и на това отгоре да се разреват! Братя, наказан съм, защото си строших в гърбовете им меча! Дайте ми един нож да се пробода! Проклети граде, тук ли трябваше да сложа своите кости!…

Друго му бе отредила съдбата.

Да легнат костите му в развалините на целия град като в пантеон, а бягащата от окопите и табиите негова армия да се покрие с лаврите на неувяхваща слава.

Петър Бонев само му посочи с глава и очи да се огледа наоколо.

Слисани от това, което виждаха да става в окопите и табиите на раите, без да могат да го разберат, отначало помаците на Власевица и Вълковище бяха замлъкнали и преустановили всякаква стрелба. Но след като бяха забелязали с далекогледите си сборичкванията по всички пътища, които водеха към селото, и подир туй опразването на укрепленията, те бързо почнаха да се свличат към тях, неудържимо и подобно на червени пороища както преди.

Откъм реката се чуваха вече виковете на черкезите, които бяха заобиколили черковището „Света Петка“ и манастирския метох. Последните плевни и къщи, които се намираха на пътя за Тъмръш, пламнаха от всички страни на огън, викове и пукотевица бяха изпълнили окопите, изоставени от хората на Колакман и Атанас Хаджитилев.

„Басън!“ и „Урун!“… между многото други разбъркани и неясни викове се различаваха вече към Хана и пътя за Брестовица. Шумяха оградите и Пълевите миндали, димове изскокнаха на няколко кълба върху черковището „Света Неделя“.