Яна Язова
Бенковски (190)

1. Орловото гнездо

Пътят от Дряново за Габрово беше път от равнината към Балкана. От приятната разходка към катеренето. От развлечението към усилието, което изисква здрави мишци и чевръсти нозе, добра воля и самообладание.

Пътят можеше да се нарече подир удоволствието — изпитание. Но изпитание, което най-сетне биваше възнаградено от една чудесна гледка.

Пътникът от Дряново, който вървеше с равномерни и спокойни крачки по десния бряг на река Дряновска, подир половин час достигаше селото Цинга и тук започваше неговото първо объркване.

Той се виждаше попаднал изневиделица в един гигантски проход, който не отиваше вече към запад, а право към юг, прокопан от същата Дряновска река, която тук не можеше твърде да се познае и сравни с оная, която бе оставил да си тече нашироко в полето.

В прохода тази река бе тясна, дълбока и бърза. Нейната енергия бе издълбала два бряга, като две крепостни стени. Канарите, гигантски и отвесни, бяха градежът на тия стени. Мазилката им — урви, по които не минаваше пътека. Човешки крак не бе стъпвал и по тях никога не се катереха кози. Наноси, свличани векове наред от Балкана, носили плодородна тиня и семена, се бяха натрупали под стените и създали две ивици гъсто заселена земя, по която се извиваше единственият път на прохода.

Тази плодородна наносна земя подир 500 метра се разширяваше върху левия бряг на реката в един къс обработваема земя, не по-голям от 2–3 декара, превърната в бостан. Двеста-триста крачки по-навътре в прохода от десния бряг на реката се намираше друго подобно по големина зимно пространство, орано, копано и засаждано със сливови дървета.

Тези два къса обработваема земя в прохода, които изглеждаха като откраднати от стихийната природа, създателка на този проход, даваха указание, че в това гигантско нейно творение се е пръкнал човешки живот. Че в тази привидна неподвижност на каменни колоси и дървета се забелязва човешка деятелност. Че в усамотението, което е Природа, е било градено жилище.

Пътникът твърде наскоро и сам-самин попадаше в сърцето на загадката. Без да желае, той откриваше скритото живелите. Без да се е канил, той трябваше да навлезе в него. Единственият път към туй живелище бе пътят на прохода. Неговата входна врата бе краят на гигантския проход.

Пътникът, влязъл неволно в това жилище, обърнал омаяни очи да го разгледа на всички страни, виждаше, че е попаднал в едно орлово гнездо.

Дъното на гнездото представляваше от себе си една малка кръгла поляна, образувана от две буйни планински реки. Тези две реки идеха от две противоположни посоки, за да се съединят и тръгнат в една обща река из гигантския проход — Дряновската.

Реката, която идеше от югоизток с голям шум и цяла побеляла от пяна, бе Тревненската река. Каменното й корито бе огърлица от вирове. Бялата пяна бе от постоянното врение на водата, която се прехвърляше от вир на вир, додето стигнеше до входа на прохода.

Другата река, която пък идеше от югозапад, бе чудната река Хандъка, която само на неколкостотин метра се виждаше да извира из устата на един гигантски кит, направен от скала, една пещера с черно и раззинато устие, обърнато в гръмовит извор.

Останалото ограждение на поляната, тоест стените на орловото гнездо, бяха канари отвесни, непристъпни, високи от 100 до 150 метра, изпълнени с пещери, гъсто заселени по склоновете си с габър и вековни липови дървета.

Тия грамадни канари, които на запад носеха името Поличките, а на изток Момерини пещери, се свързваха на юг с една отвесна скала — Буруна. Те представляваха една обща скалиста верига, една стена, която гледаше с пещерите си като с очи.

Тази стена бе непристъпна, недопущаща никакъв път, нито проход. От нея можеше да се излита само с крила. Ако Дряновска река запушеше своя проход, в това орлово гнездо можеше да се влиза само, като се каца…

Край пещерата, от която извираше Хандъка, наистина се виждаха в скалите някакви стъпала, които искаха да бъдат пътека, застрашително възвиваща и криволичеща нагоре в шеметни височини. Все така тези стъпала представляваха някакъв възможен изход при добро време от орловото гнездо. Тази каменлива пътека, стъпало по стъпало, се наричаше Прелезът.

При входа на поляната се очертаваше наистина още една пътечка, която стръмно се катереше към Момерини пещери, но не достигаше до тях. Тя се губеше в тяхното гъсто, обрасло с гори подножие, което представляваше от себе си висока тераса, образувана от насипите на реката. На тази висока като планинско възвишение тераса се виждаха много дървета, изкоренени и насечени, а на тяхно място засадени лозя.

Пред лозята се намираше и едно неголямо пасбище за добитък, някаква обрасла с трева ливада.

Ниска стена от масивни камъни бе построена на нейния синор.

Тази ниска, но твърде здраво изградена стена пречеше на овцете, кравите и воловете, пуснати на паша в ливадата, да нагазват в лозето.

И тъй, на високата тераса, направена от речни наноси в подножието на Момерини пещери, се намираха лозя и пасбища за добитък, а в прохода на Дряновската река се натъкнахме на бостан и сливова градина. Това не показва ли, че непристъпното орлово гнездо се населяваше от човешки същества? Кои прочее бяха неговите обитатели?…

Наистина това орлово гнездо, което представляваше от себе си чудно величествена и красива гледка, криеше в себе си едно човешко жилище. Дом на хора — отшелници от света, посветени на служба Богу. Един манастир, който носеше името на свети Архангел. Вождът на небесното войнство си имаше сред това орлово гнездо най-непристъпната крепост на света.

Тази непристъпна крепост, това богоугодно живелище, посветено на свети Архангел Михаила, наричано от жителите на околните села Дряновски манастир, бе съградено върху малката равна поляна между двете реки Тревненска и Хандъка, между гъстите лесове и сянката на непристъпните канари. Този градеж се бе извършвал преди 211 години.

„Свети Архангел“ бил построен върху поляната във форма на каре, подобно на една двуетажна крепост. А манастирът сред орловото гнездо представляваше крепост, строена в крепост. Крепостните стени — зидани от Бога с непристъпни канари — отстояха на някои места от човешките — зидани с тухли и камъни — само на десетина метра.

На такова отстояние се намираше от манастирската стена Буруна.

Стаите в манастирското каре, разположени на два ката, бяха на брой всичко седемдесет и пет. Стаята на игумена, стаята за гости и магерницата се намираха на западната страна. Те гледаха към отвесно непристъпните скали на Поличките.

На отсрещната страна, където на два реда имаше наредени само монашески килии, дряновският търговец хаджи Пенчо бе построил малка, но много красива черквица. За нея бе донесъл от Виена и Цариград всички украси и черковни принадлежности.

В средата на манастирското каре на поляната блестяха трите златни кубета на черковата „Свети Архангел“, според надписа на вратата строена в 1845 година, през времето на игумена архимандрита Рафаила от Дряново.

В тази обител под управлението на игумена Пахомия живееха богоугоден живот шестима души монаси: йеромонасите Хрисанта и Авксентия, двамата монаси Рафаиловци, единият от Дряново, а другият от Габрово, Прокопий Иванакиев от Бутово и дякон Исая от Батошево.

По това време, което описваме, в манастира се намираха и седмина братя послушници, седем манастирски слуги, две жени — единствените жени в светата обител, — майката на игумена Пахомия Гана Стоянова и нейната прислужница Пена от село Върпища.

Техните имена нямаше да се чуят и споменат от никого, ако тази уединена обител не се превърна внезапно в сцена на едни събития, които историята записа със златни букви в своите страници, а на тях изневиделица не бе наложена една участ, достойна за мъчениците и светиите, на които служеха.