Яна Язова
Бенковски (48)

8. Плесницата

Стефан Стамболов завърши своята реч, но обвиненията му продължаваха да гърмят и да се блъскат едно върху друго в малката стаица.

— Да ги разгледаме поред! — предложи кротко Панайот Волов. — Последствията ние знаем. Причините сме длъжни да изучим наизуст!

— Как да не сме длъжни! — извика Малкия. — Напролет пак ли ще повторим същите грешки? Бунтовният занаят си има своята наука. Нашите несполуки са нашите учебници!

Иларион Драгостинов, който владееше много чужди знания, се усмихна. Усмивката твърде много приличаше на нежното му и хубаво лице.

— И добре, че са неписани учебници, братко! — допълни го духовито Христо Големия.

— Гледайте да не съберем много такива учебници — обади се Георги Икономов. — Че такивато учебници са написани все от хора, обесени на бесилките.

Седнали един срещу други, апостолите подхванаха разговор, развеселени от опасностите на своите занимания. Само Георги Бенковски мълчеше настрани. Никой не го погледна, никой не го запита, никой не го забелязваше, че той е там, свит на някакъв куп парцалени черги, които се употребяваха за завивка, че ги слуша и гледа.

— Да започнем с причините — издигна тихия си глас Панайот Волов. — Първо: да започнем като всички хора с времето. Но не с хубавото или лошо време, а с времето като творчески фактор във всяко дело. Защото за всяко дело се иска време, и то достатъчно. Краткото време дава прибързана работа, каквато народът нарича „през куп за грош“. Една стока, изработена тъй, може да се откаже и върне от купувача, може и да се захвърли. Но работа като нашата „през куп за грош“ довежда хиляди хора до бесилото. Ето защо ние сме длъжни да бъдем твърде осторожни и взискателни с времето. Времето за нас е срокът за подготовка на въстанието. А такова време ние почти никога нямаме. Това бе първата причина за провалянето на Заарското въстание.

— Не трябва да виниме времето, а хората! — прибързано се обади Стоян Диарбекирлията, който най-много настояваше въстанието на всяка цена да се вдигне още тази пролет, додето великите сили разглеждат поставения върху щиковете въпрос на Босна и Херцеговина. — Какво можеше да направи Стойко Мъглата^[1] сам в Заара?

Въпросът за времето винаги се е решавал с хора. Другояче щеше да се подготви окръгът, ако Стойко Мъглата действаше с десетина помощници. Предлагам да не разискваме въпроса за времето именно за да не губим време, тъй като ние сме го разрешили с нашата многочисленост. Нека определим за всеки окръг по двама, трима, петима апостоли, нека прибавим към тях съответните помощници, и въпросът за времето ще бъде решен!…

В това време вратата се отвори с трясък и в стаята нахлу един неканен гостенин. Човекът беше нито нисък, нито висок, нито много млад, нито пък стар, човек с малко шкембе, което показваше алчност, и свирепи очички, които издаваха тайната му професия.

Той не се отличаваше с хубост или грозота, а с типичния вид на фактор от цивилната полиция. Влезлият имаше и ниско чело, в което бе вгнездена неговата професионална подозрителност и нетолерантност. На устните му се забелязваше една гънка, получена там заедно със заповедта за назначение. Тя означаваше типичния сарказъм, който бе повече необходимо свидетелство за тази професия, отколкото белег на характера. За този човек, влязъл така шумно и безцеремонно в малката „казарма“, не се искаше униформа, за да бъде познат.

Той изгледа слисаните мъже, насядали в стаята, а очичките му се осветиха от металически лъч, който, съпоставен с гънката на долната му устна, означаваше усмивка. Тъй котаракът вижда мишките, заловени в капана.

— Що за хора сте вие? — запита грубо той.

Апостолите мълчаливо се спогледаха, смутени от това неочаквано нападение. Обстоятелството, че румънският полицай, който не бе никой друг, а градският комисар, не правеше никакво встъпление, показваше, че той ги смята за крайно лоша пасмина и е дошъл с предварително взети и твърде неблагоприятни решения. Какво трябваше да му отговорят, за да се оправдаят пред него?

В това време, додето те мълчаха и се споглеждаха помежду си, Георги Бенковски, който бе седял незабелязан от никого в къта, скочи и се изправи пред комисаря. Без да му даде какъвто и да е отговор, той залепи една плесница на бузата му и като го сграби за яката, изхвърли го през отворената врата.

— Виждаш ли това мандало, което виси на вратата? — кресна му той в носа. — Преди да влезеш и да питаш каквото и да е, ти си длъжен да се обърнеш най-напред към него!

Градският комисар го погледна втрещен, без да може да му отговори нито дума. Очите му примигаха плахо, обикновената гънка на долната му устна изчезна в зачервената му и подута буза. Той забрави, че има една възможност да се отбрани, като се хване за оръжието си, а се обърна и побягна навън.

Апостолите останаха смаяни по местата си, не по-малко зашеметени от самия комисар. Досега те не бяха забелязали, че този посетител, именуем Георги Бенковски, е влязъл в стаята, че е седнал в един кът върху някакви дрипели, че мълчи, че ги слуша и гледа. Сега обаче те го видяха.

Протекоха мълчаливо час, два, а румънският комисар не се връщаше нито сам, нито придружен от други полицаи, за да ги пита още веднъж кои са.

С тях заедно мълчаливо чакаше и Георги Бенковски. Никой не отвори уста да го упрекне и той, свъсил вежди, не изказа никакво съжаление за плесницата, която тъй невъздържано бе залепил върху бузата на румънския комисар. Всички разбираха, че той продължава да седи между тях, защото е готов да отговаря сам за нея. Твърдите му устни се бяха впили една в друга и предвещаваха най-лоша саморазправа.

Когато опасността мина, Георги Бенковски стана и мълчаливо напусна малката „казарма“ на апостолите. Сега той знаеше, че те повече никога няма да го пуснат в нея.

Съдбата обаче бе казала друго. Една нощ Стоян Диарбекирлията го намери, свит и мрачен, да седи в своята мразовита стая в Гюргево. Той се хвърли към него, стисна му развълнувано ръцете и му извика:

— Радвай се, Георгие!… Тази нощ Апостолският комитет те избра за апостол! Аз гарантирах за тебе, но тъй като повечето не те познаваха, ти се избра с два противни гласа. А тия, които гласуваха за тебе, решиха ти да бъдеш придаден като помощник на Панайот Волова, който е опитен в революционните работи. И тъй аз стискам ръцете на новия апостол и му казвам: честито!…

Георги Бенковски скочи от леглото, прие неговото известие смаян от радост и отвърна възторжено на неговото ръкостискане.

— Благодаря ти, братко! — извика той. — Те са ме направили апостол, само защото ти си гарантирал за мене!

Стоян Диарбекирлията поклати глава и се усмихна.

— Не — рече той. — Не аз… Онази плесница, която ти залепи тогава на румънския полицай, тя те направи апостол!…