Яна Язова
Бенковски (102)

2. Встъпително действие

Първото действащо лице, което стъпи върху тази странна сцена, имаше за фон едно всенародно въстание, за оркестър — виковете на цялото въодушевено население, които не искаха нито за един миг да млъкнат, размесени с гърмежи на шишанета и пищови, за хоров мотив — бунтовна песен. А това първо действащо лице, което на тази сцена излезе срещу войводата, бе депутатът на Перущица доктор Васил Соколски.

При първите гърмежи на бунта, вместо да яхне коня си и полети към Перущица, което щеше да рече, след като бе завършило делото на Оборище, да се завърне вкъщи, Васил Соколски с трескава бързина извади бунтовническите си дрехи, които носеше със себе си… „за всеки случай“, изнесе на бял свят оръжията си, облече се, въоръжи се, натъкна върху русото си, къдраво чело черния калпак с лъвски знак върху него и погледна само за миг в огледалото. Вместо бунтовник в неговата светла повърхност той видя две големи сини мечтателни очи, които светеха с една лъчезарна буря от чувства. Тъй като тези очи го караха да се просълзи, той се усмихна на своя образ и излезе на улицата. Вратите вече тракаха, прозорци се разтваряха, викове: „Да живей България!“ — цепеха въздуха. Женски писъци се чуваха от някои вътрешни сгради: „Марийке, изнес фишеците от обора мари!…“, „Хайде, чедо!… В торбата са, окачена на пирона!“

Други пресипнал и писклив глас, цял разтреперан от страх и вълнение, се обаждаше другаде: „Стоене бре, Стоенчо!… Тичай да помогнеш на тейко си да си навие навущата! Къде си му дянал калпака, тюх да се не види!…“

А Стоенчо, който набърже бе облякъл в дъното на зимнина себе си „бунтовнически“ и втикнал в задния джоб на скъсаните си гащи някакво старо пищовче, подвикна нещо в отговор, додето търчеше нагоре да помогне на татко си да се облече, да си навие навущата и да си намери калпака. Но неговият отговор се загуби във всеобщата пукотевица, която настъпваше като буря към мегдана.

Обхванат от вълнението, което бе настъпило вън, изненадан не по-малко от другите, трескав като тях, Васил Соколски се намери приготвен само за едно: въоръжен да хукне по посока на онзи глас, който викаше: „Бунт! Бунт! На оръжие всички!…“

В такива мигове водачът е фокус. От него излиза волята на бунта, в него се вливат народните сили да я подкрепят, както елеят се влива в светилника, за да свети.

Устремен към този фокус, както правеше това целият народ, доктор Васил Соколски се бе превърнал в една капка от неговия елей. Цял отдал себе си, той летеше да се влее в пламтящата лампада на бунта. Забравил Перущица и нейния частен революционен комитет, разтърсен до дъното на чувствата си, трескав от напрежението на момента, нямащ като другите нищо предвид освен гласа на водача: „Бунт! Бунт! На оръжие всички!…“

Васил Соколски правеше туй, което всички други правеха — тичаше към този глас с револвер, размахан в дясна ръка. Тъкмо в този миг в краката му се спречка някакъв турчин…

Това спречкване на турчина в краката на Васил Соколски бе неочаквано и неволно, извършено в момент на бягство, при което уплашеният неприятел се грижеше да отнесе като вихрушка гъжвата си към някой сигурен подслон. Той не бе предвидил, че като се спрепва в нозете на един тичащ към бунта „рая“, улучва нозете на Васил Соколски, който нищо друго нямаше за враг на света освен агарянците. Той се спрепна в неговите нозе, но всъщност неговите очи бяха тия, които той видя. В тия очи блесна светкавица, в ръката на гяура блесна нещо подобно, което бе оръжие, и то изгърмя. Турчинът се хвана за гърдите и се повали по лицето си на пътя. Нозете, в които така злощастно се беше спънал, го бяха отминали.

Когато Васил Соколски първи се хвърли в обятията на Княза и неговата свита, състояща се от тримата апостоли, в пълно бойно снаряжение, с размахан на въздуха револвер и целият обхванат от сияние, той викаше:

— Целувайте, братя, по-напред револвера ми, а тогава мене!…