Яна Язова
Бенковски (179)

3. Сбогуване на Лисец

На Георги Бенковски бе останало вече на връх Лисец твърде малко и от Хвърковатата чета.

В това време двама караули донесоха свещеното знаме на четата, което бе познало за кратко време толкова победи и бойна слава.

— Крайчо байрактар остави това знаме с молба да го предадем на Бенковски войвода — казаха те. — Той моли войводата и другите да го простят. Да не му се сърдят, задето ги оставя, без да се обади. Предпочитал да умре в своето родно място около домашните си, отколкото да ходи да се скита по пустите гори…

Нито един глас не се обади да го порицае…

Тодор Харамията започна да придумва гласно няколко мъже от селата да ги отведе със себе си и укрие в своята хайдушка Рила.

На Лисец остана само Мацко, весел като през всеки друг ден, прекаран с четата. Безгрижен до вдъхване на ужас, Мацко обръщаше малко внимание на това, което се вършеше долу в Панагюрище. За него сякаш не бе останало вече нищо, което можеше да изостри неговите чувства. Нищо не му изглеждаше прекалено, нищо не му се виждаше потресающо…

Бенковски войвода го съгледа, когато подскачаше като заек с оръжията си в ръка. Той го повика при себе си, повика и петричанина Делчо Ливер и пред очите на отца Кирила предаде Мацко в неговите ръце.

— Искам да осиновиш Мацко и до края на живота си да се грижиш за него като за свой син! — каза му той. — И тъй, вземете се двамата и още сега се върнете при своите в Петрич!

Мацко престана да подскача, да се смее. Изведнъж той разбра, че го пъдят… Не го искат повече в четата… Старческото му набръчкано личице се разкриви от мъка. Той заохка. Затръшка се. Заплака с горчиви сълзи.

— Ох, чичо, дядо попе! — викна той, като се хвърли да целува големите ръце на отца Кирила. — Моля ви се като бащица, недейте ме оставя!… Аз не съм виждал такива добри хора като вас!

— Невъзможно! — отговори отец Кирил. — Ние тръгваме по такъв път, по който малки момчета като тебе не могат да утърпят… Хайде, целуни ръка на чичови си, да се простиш, и се моли Богу за нас! Ти си безгрешно пиле!

— Войводо!… — викна сърцераздирателно Мацко.

Но Бенковски войвода отвърна от него насълзените си очи.

— Върви!… — каза той. — Доста си патил вече… Стига!

Тъй си отиде и Мацко.