Яна Язова
Бенковски (32)

7. Азия си има своите тайни и своите чарове

— Колко е хубаво тук! — каза тя с въздишка, като усети, че той се е изправил зад нея. — Когато живеехме в Бруса, ние имахме в двора на нашата къща много кипариси и чинари. В Бруса не е така сухо и горещо, въздухът е прохладен, затуй там по всички дворове растат кипариси и чинари.

Той не отговори, защото бе зает да укрепи мислите си и да се държи далеч от нея.

„Старата вещица Титигата?… Тя е моя майка!…“ — бе казала Сурея. На какъв ум я бе научила магесницата, за да се одързости и влезе нощем в неговия дом? Защо тя, една невинна девойка, не се страхуваше да остане нощно време с непознат мъж в чужди дом? Бе ли сигурна, че не тя, а той е застрашеният! И откъде идеше заплахата върху него?…

Жално ми е, че ти не си видял Бруса — проговори след кратко мълчание тя. — Недалеч от нея се издига планина, голяма планина… висока планина. Твоите съотечественици я наричат Олимп. Лятно време, когато долу изгаряме от пек, върху нея се белее снежна пряспа. Ти виждал ли си планина? — запита го тя, като изви наполовина главата си към него.

— Виждал съм! — отговори той глухо.

— В твоята родина или другаде?

— В моята родина.

Сурея го погледна с широко разкритите си очи. В тях се сплитаха и разплитаха пътища, звезди блясваха и угасваха в техните мракове.

В Бруса винаги е така прохладно — бавно продължи тя, като се обърна към кипарисите. — Прохладата иде от планината Олимп. Голяма река излиза от нея и тече през града. Тази река ни разделяше от турците. Те живееха оттатък реката, а нашите арменци отсам. Ние имахме най-хубавото място, между реката и хълма. Твоите съотечественици пък живееха зад този хълм в гръцката махала. Ние имахме най-високите кипариси и чинари, но турците имаха отвъд реката 200 джамии. Техните минарета надминаваха нашите най-високи кипариси и чинари. Те се издигаха в небето над покривите на къщите и над целия град! Турците казваха: „Чужденецо, ако не си видял Олуджамиси, не си видял много нещо на света!“

Сурея помълча, загледана в кипарисите, като че ли зад тях виждаше други много по-високи кипариси, а над тях върховете на ония 200 минарета и най-вече на великолепната Олуджамиси.

— Олуджамиси!… — тихо въздъхна тя и продължи бавно, сякаш обмисляше всяка дума. — Градили я трима султани: Мурад, Баязид и Мохамед… Тя има шестнайсет малки кубета и аз съм се качвала на всичките. Бях още дете, когато баща ми даде половин лира на пазача, за да ме разведе навсякъде. Най-голямото кубе в средата е направено от порцелан.

— Ако аз бях от вашата народност, никога нямаше да се качвам по турските джамии и още повече да ги хваля! — обади се зад нея той.

— Защо? — учудено запита Сурея.

— Защото никога не бих хвалил нещо, правено от тираните, които са превърнали моите съотечественици в роби!

Без да се обърне, Сурея мълчаливо размисли върху неговите думи.

— Това е вярно — каза тя, — но ние с баща ми никога не сме били роби! Който има в ръката си злато, в Турция никога не може да бъде роб! Аз съм видяла в Бруса роби, но те бяха бедни…

Той я погледна, изпълнен с изненада от нейния отговор. „О, Сурея!… — искаше да извика той. — Ти сама не знаеш колко са верни твоите думи! Аз мисля като тебе!… Ти не знаеш сам аз колко скъпо заплащам в Денизли тази свобода, която имам отскоро! Ти я имаш от дете, нашита като златни мъниста върху розовото фесче на главата си, като усукани златни гривни на ръцете си, които лъщят и звънят при всяко твое движение, като лири в мънистената кесийка, пъхната в твоето тясно атлазено поясче!“

В това време той чу тихия и увличащ глас на Сурея, който продължи:

— И аз съм чула много мои съотечественици да наричат турците грабители, а техните султани, които са погребани в Бруса, разбойници. Там са погребани шест султана. Те разсипали и заробили нашата родина Армения и богата земя около езерото Ван, на което е роден баща ми. По това време направили и Бруса свой главен град, а после отишли да превземат твоята родина и я превзели. Затуй нито арменци, нито гърци ходят на техните тържества, които правят на тюлбетата^[1] на своите султани. Всред града на един хълм е тюлбето на Орхан, а извън града е на Осман… Една гробница от чудесен мрамор! Мурад е погребан в село Чекирге, като в истински малък сарай. Приятно би било всекиму да се пресели при него. Българите разправяха, че той убил техния цар и взел сестра му за жена. Те пееха за нея песен, като я наричаха Мара. Тя лежи погребана в Мурадистинето…

— Ти виждала ли си българи в Бруса, Сурея? — внезапно запита той. — Има ли ги много там?

Има една махала в Бруса, която се нарича „Булгар-махле“ — отвърна тя, като разтегли думите си. — Някой турски султан ги преселил от България, където взел земята им. В Бруса се говори, че българите били много храбри и затуй много патили от турците. И аз самата ги видях веднъж, когато бях малка. Татко ме взе един ден със себе си и ме заведе в чаршията. Изведнъж около нас започнаха да тичат заптии и да разгонват хората с викове. В това време се зададоха две върволици мъже, млади и стари, облечени в страшни дрипели, с прясна и съсирена кръв по главите, гърбовете и раменете, с боси, изранени нозе. Те бяха навързани с ръце на гърба на два тежки синджира. Изглеждаха много уморени. Черна пот течеше от лицата им, а заптиите ги биеха още по разкървавените гърбове с камшици, за да вървели по-бърже. Баща ми запита едно заптие: „Защо биеш тия хора?“… А то отвърна: „Защото са черни бунтовници! Който е верен на падишаха, трябва като мене да вдигне бич и да ги бие!“ „Ами кои са тия хора?“ запита татко. Тогава чух за първи път тяхното име и го запомних: „Проклети българи!“

Когато баща ми поиска да узнае закъде ги карат, онова заптие отвърна: „За Диарбекир! На доживотна каторга!…“

— Говори! Говори! — прошепна зад нея мрачният мъж. — Говори, Сурея! Говори ми за тия окаяни роби и пребити бунтовници!…

Сурея го погледна учудено, ала не продължи.

— Аз ти разказвах за Бруса! — каза тя.

— Защо не се върнеш там, о, Сурея, като си я обичала толкова много? — учуди се той.

Скоро отново чу тихия й глас:

— Където има афион, там живеем ние… Аз обичам Бруса, а баща ми обича афиона. Бруса е моята родина, да! Но за баща ми не е така. Където има афион, там е неговата родина.

— Афион! — унесено мислеше Гаврил. — Отрова! — Това е миризмата и на упоителната отрова, която той усеща вече застрашително да се излъчва от Сурея и да замъглява главата му.

— А моят баща намрази Бруса и я остави още и заради голямото землетресение, което стана там преди десет години — тихо продължаваше да реди Сурея. — Всяка година подир това той повтаряше: „Аз ще се изселя оттук! Не мога да дочакам това да се повтори!“

— Такова голямо землетресение ли е било?…

— От баща си съм чула, че на 16 шубат^[2], на 10 часа̀ през деня, се съборили 360 джамии. Останали да стърчат само три. Къщите се сринали, а развалините започнали да горят. Било зима и във всяка къща имало огън. Баща ми видял и нашата къща в развалини, под които загинали много слуги. Аз бях съвсем малка и помня само колко страшно пискаха хората, когато земята се тресеше.

Тогава излязоха топлите води на изворите, защото в Бруса има 40 горещи извора. Над тях сега са изградени бани от мрамор, украсени с мозайки и високи стълбове, ала преди землетресението тези бани били много по-хубави. Когато земята се разтърси, баните се събориха, а изворите се разляха из цяла Бруса. Разляха се навред и изворите на село Чекирге. Там всеки двор си има топъл извор. Това бе твърде страшно, защото няколко извора имаха вряла вода… Водите на Ески Каплъджа вряха на повърхността на земята и хората пискаха, като бягаха вън от града. Баща ми газеше до колене във вода, притискаше ме на гърдите си и викаше: „Второто пришествие настъпи, братя! Речено е, когато излязат водите, да се качим на най-високия покрив!…“

„Да бягаме вън от града, Мокгохоре! — викаше нашият съсед. — Минаретата са съборени! Бруса отива на морското дъно!…“

Гласът на Сурея ставаше все по-бавен и по-тих, тъй че той напрягаше слух да го чуе. А през това време пред очите му започнаха да се въртят черни кръгове и мъгли. Това състояние му причиняваше навярно отровният аромат, който се излъчваше от Сурея. Ушите му забучаха глухо. Диханието му започна да спира насред път в гърдите. Бавният шепот на Сурея достигаше вече до него като от бездна, в която той всеки миг можеше да политне. Настъпи дълго, опасно мълчание. Земята сякаш дишаше отрова под нозете му.

— Какво е това, Сурея!… — едва можеше той да проговори.

— Това трая десет месеца!… — едва достигна нейният сънен шепот до ушите му.

— Какво, Сурея?…

— Когато земята се тресеше под нозете ни…

— Не зная — каза той болезнено и съвсем тихо. — Ти толкова хубаво разказваш, че аз чувствам как земята се разтърсва под нозете ни, сякаш това не е ставало преди десет години, а се случва сега!…