Яна Язова
Бенковски (30)

5. Усойница

„Господинът от Денизли“ продължи да обслужва купувачите, които прииждаха като прилив от движението, което се увеличаваше на пазара. Той тичаше от полица на полица и от кьоше на кьоше да сваля, вдига и предлага за преглед най-разнообразни стоки. Когато настанеше краткотраен отлив, той изправяше глава и се питаше какво става с него? В дюкяна се носеше на вълни тънък тютюнев дим.

„Това е — казваше той с неуловима бързина. — Този дим излезе от кехлибареното цигаре на Сурея. Това не е дим, а отрова! Нейният дим ми причинява силно главоболие!“

Той не виждаше, че всички мъже, които влизат в магазина, пушат тютюн кой с цигаре, кой с чибук, а някои стари турци носеха със себе си и смучеха тая азиатска отрова от шарените си наргилета. Той бе видял в магазина само дългото кехлибарено цигаре на Сурея и един тънък, отровен дим, който излизаше на сини струи от нейните розови устни.

„Още веднъж няма да й позволя да пуши тук!“ — мислеше Гаврил, като отиваше от полица до полица да свали стоки за преглед от купувачите.

До вечерта се надяваше, че ще види някой арменец или персиец да влезе с кошница в ръце и да се провикне на развален турски или гръцки език: „Аз съм слуга на Мокгохор и негова дъщеря Сурея. Тя оставила тука един куп пари…“

Но мина пладне, лека хладина, предвестница на бърза малоазийска вечер, подухна върху напечения пазар, а слугата на Сурея не идеше.

Кадъните с къносани нокти, които носеха в бели кошнички по три или четири праскови, розови като гюлове, върху зелени листа от кестени, отдавна си бяха отишли и местата им бяха заели други кадъни, забулени, с къносани нокти, които бяха донесли своите кошнички със смокини и розови „шевталъ“ върху кестенови листа. Нови караманлии водеха караманки овце с тлъсти като торби опашки, които влачеха тръни и прахоляк. Хълмовете от лъскави червени домати, сини патладжани, лютиви и сладки чушки, зеле и моркови бяха вече преполовени и наоколо им като харман бе разпиляно много нещо, поразено и сгазено. Бедни гъркини и арменки заедно с няколко стари и забулени кадъни, дрипави дечурлига и старци се навъртаха вече около преполовените купчини с вехти торби на рамо и закърпени кошници в ръце. Градинарите, които нямаха сметка да върнат на село своя непродаден зарзават, предпочитаха да им го дадат за хаир^[1].

Тези бедни предвестници на вечерта, на желаната прохлада, но още и на завършека на един шумен и пълен с добра търговия ден кръжеха вече все по-близо и по-близо около зарзаватите. Пазарът скоро трябваше да се закрие.

Като обслужваше последните свои клиенти, „Господинът от Денизли“ понякога помислюваше, че слугата на Сурея не е дошел още да купи стока за оставените от нея пари. А на излизане от магазина, когато заключваше големия черен кофар, той отново помисли за тоя слуга и за златната пара, която Сурея тъй нехайно бе оставила у него.

Той тръгна в полумрака през разтурения вече пазар. Последни коли и закъснели магарета се мяркаха тук-таме като видения, натоварени с кошове и кошници. Те се готвеха да потеглят между изоставените купища от смачкан зарзават и захвърлена слама. „Господинът от Денизли“ вървеше край тях и неволно продължаваше да мисли за Сурея, че тя е една разглезена мома!… С черен повой е повивала майка му тоя, който я вземе за жена! Това няма да е било пояс, а усойница!

На другата утрин първата мисъл, която го посети, когато отвори дюкяна, бе тая, че днеска слугата на Сурея сигурно ще дойде. Върху тезгяха и лавиците още се носеше, останал от миналия ден, на синкави струи тънък цигарен дим.

Купувачи мъже, с фесове и чалми, с цигарета, лули и чибуци, започнаха да прииждат в магазина. Твърде рядко и набърже, като че ли вършеше голямо престъпление, вътре се щурваше и някоя стара гъркиня или арменка — баба на цяла дузина внуци — да потърси такава или инаква домашна потреба. „Господинът от Денизли“ поглеждаше в лицето само мъжете, което те смятаха са особена чест от негова страна. Никой обаче от тия ранни купувачи не бе слуга на Сурея. Нито някоя от старите арменки каза, че е нейна слугиня. Всеки бързаше да купи за себе си и отнисаше навън купеното заедно със своите грижи.

Когато дойде пладне, „Господинът от Денизли“ промени своето настроение. Той не само че не очакваше вече да се яви някакъв слуга на Сурея с нанизана празна кошница на ръката, а, напротив, надяваше се, че такъв слуга няма да влезе вече в магазина. Ако прошумеше през неговата врата коприната на някоя фуста или широки надиплени шалвари, той вдигаше глава и поглеждаше, защото очакваше вече да види самата Сурея. Но очите му срещаха само някое прибулено лице на черен призрак, който носеше всички белези на старостта. Турците не се интересуваха от тия престарели остатъци на големите и многодетни семейства, нито да ги погледнат, нито да отгадаят кои са. Понякога някоя кадъна, дошла на тая незавидна възраст, можеше да се одързости да влезе в дюкяна и с тих прегракнал глас да потърси някоя любопитна дреболия, като къна за нокти и коси, смирненски парфюм или есенции от Дамаск, чернило за вежди от изгорени гарванови пера или коприна, от най-тънката, през която тялото се вижда дори когато е облечено в десет ката.

Този ден „Господинът от Денизли“ им продаваше с неохота такива редки, скъпи неща, защото много искаше да ги предложи на Сурея срещу остатъка от нейната златна пара, ако тя дойде.

Но до вечерта нито Сурея се яви, нито изпрати някой слуга, както бе казала. Когато заключваше и тази вечер вратата на дюкяна, гъркът търговец отново помисли, че Сурея е една разглезена мома и че е оставила златната пара у него с някакви тайни замисли. Ако той бе опознал Азия добре, не трябва вече да я чака. Сурея няма да дойде повече, за да остане златната пара у него, та колкото пъти я прехвърли в ръцете си, толкова пъти да помисли за нея.

На третия ден той наистина вече не я чакаше, но колкото пъти дръпна чекмеджето на касата, за да сложи пари или върне остатъка на клиенти, пред очите му блясваше златната пара на Сурея. Това бляскаво око като змия се впиваше в очите му, сякаш искаше да ги изпие.

О, Азия, тебе са те наричали светъл изток!… Знания непостижими бликат из твоите горещи извори, а чедата ти се ровят из развалини, за да дирят твоите тайни съкровища. У тебе всеки може да стане изкусен в чародейство, стига да заложи душата си в бърлогата на някой магесник!

„Господинът от Денизли“ помислюваше и тези неща, когато отваряше касата и опитваше върху очите си блясъка на златната пара, която Сурея бе оставила у него. Ами ако блясъкът, който изпитва сега само в очите си, проникне до неговото сърце?…

Нима ще остави той тази усойница да се впие в сърцето му?…

Той извади златната пара от касата, обви я в черно платно и я затрупа с дрипи на дъното на един долап, който никога не отваряше.