Яна Язова
Бенковски (59)

7. Сънуване наяве

Когато Княза начело на своите военачалници нагази в мрака на панагюрските ниви и се загуби към своята столица, поп Груйо се качи на коня си и омаян от невероятните преживелици на изминалия ден, се упъти през нощта към своето село Баня, където бе оставил един дом, на който бе стопанинът, и забравил една църква, на която бе отреден Божи служител.

Копитата на коня трополяха равномерно и приспивателно върху утъпкания път. Едри полунощни звезди грееха от небето върху една чудна земя.

„Какво ще правиш сега ти, о, поп Груйо? — сякаш питаха те, като му мигаха със светлите си очи. — Бедни поп Груйо, бедни поп Груйо, ти ли си заклинател, ти ли си екзарх?… Всичко е сън, всичко е звън!… Скоро ще се събудиш в село Баня и твоето велико пътешествие ще изчезне в първите лучи на зората!…“

Конят прецапа през една нему твърде позната плитчина на Банска река, която си му бе обичаен брод, а поп Груйо продължаваше да си повтаря: „Сега ти, заклинателю, ще се събудиш и ще се запиташ: «Ах, какво бях наистина аз?…» А твоите съселяни и енориаши ще ти кажат: «Ти си бедният наш енорийски свещеник…» «А къде остана Груйо Бански II, екзарх българский?» — ще питаш ти. «Не сме чули такова нещо — ще отвърнат селяните с горко съжаление, както се отговаря на луд човек, — такова нещо ти, поп Груйо, си видял насън… Сънувал си… сънувал!… Сънувал си един княз, една столица, пълна с новозакълнати военачалници, и един екзарх, който ги е благославял!…»“

„И тогава ще заридаеш с ридания, които никога няма да замлъкнат, и ще бъдеш осъден до края на живота си на Йеремиев плач.“

Най-сетне конят му мирно застана пред една дървена порта под две широко разклонени върби.

— Я виж, че това бил моят дом! — каза поп Груйо. — Лозата още си пълзи по своя тежък чардак и държи в пълна сянка долния кат на къщата. Денем в долните прозорци не може да проникне слънчев лъч, а нощем лунен блясък. Затуй пък на горния кат и четирите прозореца на стаите и големия дъсчен кьошк по средата са облени завинаги в силна светлина. Слънчев мой дом, колко весел щеше да си ти, ако днес не си напуснат от мене и от своята стопанка!…

Покойната презвитера Нейка бе оставила в сърцето му постоянна скръб. Само пет години живя тя в този дом, в който даде живот на неговите пет дъщери, от които най-голямата Димитра и третата, Ана, бяха останали живи. Втората му дъщеря Мина и близначетата Мария и Стана той погреба още с неотворени очи. Тежка въздишка се изтръгна из гърдите на поп Груйо. Тежък бе кръстът на неговия вдовишки живот, който той носеше с пастирско примирение.

В това време портата на неговия дом скръцна и се открехна. Някой се криеше зад нея и го дебнеше. Кой можеше да бди тука по това петльово време освен някой душегубец и враг?

Поп Груйо веднага изтегли дългия пищов от силяхлъка си и викна с цял глас:

— Кой си ти, който се криеш зад портата, приятел ли си или враг? Покажи се, иначе ще стрелям в главата ти!

— Немой, тате, аз съм! — обади се извътре бодрият глас на голямата му дъщеря Димитра и скоро тя цяла надникна през отворената врата, наметната с дълъг бял ямурлук. Димитра бе навършила вече осемнайсет години и се занимаваше с домашната работа вкъщи.

— Какво правиш по това нощно време на вратнята? — викна поп Груйо, изпълнен с лоши мисли, причинени от бащинска грижа.

— Тебе чакам, тате! — отвърна шепнешком Димитра. — Сам ли си?

— Сам съм, ами защо?…

— Не водиш ли Княза?

Поп Груйо скочи от коня и като избута дъщеря си весело, влезе в двора и заключи пътната врата.

— Какъв княз мари, лудо момиче? — викна той с разтреперано сърце.

— Цялото село говори, че ти си тръгнал с Княза и че Княза ще дойде у дома! — прошепна Димитра, разочарована до плач. — Цяла нощ чаках да ви посрещна.

Поп Груйо се изсмя и я потупа по рамото:

— Не ми се тъжи, чедо — каза той. — Ще дойде той! Княза непременно ще дойде!… Той отиде да свърши важна народна работа в столнина Панагюрище и тогава ще дойде.

— Тате, ами какво е това, дето лъщи на челото ти? — запита Димитра.

Поп Груйо се хвана за калимавката и напипа големия сребърен герб, който гласеше: „ПОБОРНИКЪ и ЗАКЛИНАТЕЛЪ. СВ. ГРУЙО ТРЕНЧОВ. С. БАНЯ 1876 АПРИЛЪ“.

Той едва сега си спомни за него и въздъхна от блаженство. Значи всичко е истина! А колко много приличаше на един златен, измамлив сън!

— Това е моят герб на княжески заклинател! — отвърна тържествено той.