Яна Язова
Бенковски (157)

12. Трето изкачване

Въстаниците отново завзеха предишните си места в каменните гробници, зад двете каменни ниски стени, зад каменните плочи, наредени на купове, в дупките и всяка пукнатина в твърдата скала, която можеше да се използва за легло и прикритие. Старият Финджик получи накатранени въжета за здравия си топ и след като го беше вече увързал и напълнил, стоеше замръзнал на мястото си с пламтяща запалка в ръка. Нейните нагазевени парцали горяха с пушлива и твърде силна миризма. Конницата на запъхтения и разцепен Орчо войвода се нареди зад него от двете му страни, като взе за прикритие десния склон на укреплението.

Въпреки своята победа и бягството на двата Хафъз пашови табора всички въстаници мълчеха, с погледи, отправени към Висок.

Двама по двама, конници с бели чалми на главата, с бели ръкави на ризите си, с гърди, изпъчени върху внимателно стъпващите из урвите коне — от Висок слизаше казашкият алай. От време на време само сриването на някое копито, слабото цвилене на кон, който е седнал внезапно на задницата си, успокоителното потупване по врата, това бяха звуковете, които достигаха като ехо сред гробната тишина в укреплението, но и това ехо скоро се загуби в Драгулин дол.

На широкия коларски път казаците се посрещнаха с разбитите остатъци от двата табора на Хафъз паша. Тяхното посрещане беше спиране. Техният поздрав беше: „Стой!“

Невлизали досега в сражение с бунтовниците, с пресни сили, хладнокръвни, по-сигурни за своята защита от пехотинците, като всички кавалеристи доволни, че са разбити пред очите им два табора на Хафъз паша, който командваше целия поход, но комуто те не искаха да се подчиняват — казаците наложиха своята самоувереност на разбитите и разпръснати войници. Те ги събраха зад себе си, построиха ги в две редици — първият табор в първата, вторият табор във втората — и потеглиха по дължината на цялата си бойна линия напред.

Тъй започна третото изкачване.

Двете редици уморена пехота, две редици — два табора с войници, които изкачваха за трети път ужасната височина — с труповете на своите мъртви другари, легнали между камъните на склона, почувстваха своята нова среща с тях като едно страшно предупреждение.

С началници, подчинени на казашкия алай, който не търпеше началници, те имаха гърбовете на казаците за покрив, а задниците на конете им за стена. Тъй те достигнаха за трети път скалистия гребен на Каменица. Внезапно тяхната стена, която ги закриляше отпред, се сблъска с това нещо непреодолимо, но познато, с което те се бяха сблъсквали вече. С трясък, с гръм в нея започнаха да валят подпорните стълбове, жив, строителен материал да се превръща в червени купчини месо, които подскачаха, ритаха и издаваха грозно и сърцераздирателно цвилене. Покривът над главите им започна също тъй да подскача, да се клати, да се проваля и въпреки гръмовете, които се изпращаха от негова страна, да се събаря и руши.

Без да могат да влязат още веднъж в сражение, нито да изгазят купчините кърваво конско и човешко месо, като видяха бели чалми и бели ръкави да пушкат с пушки и разиграват вече конете си надолу по страшния склон, разбитите остатъци от двата табора на Хафъз паша, превърнати в една впаплачосана сбирщина, хукнаха презглава надолу подир тия, които ги бяха върнали назад.

По каменливата нанадолнина обаче се пресрещнаха с черкези, низами, башибозуци, водени от петстотинте трапезундски редифи на Селями паша. Последните се качваха по склона с извадени ятагани в ръце.