Яна Язова
Бенковски (18)

6. И сестра Анисия има на какво да се чуди…

Сестра Анисия още не можеше да забрави онзи слънчев, студен ден през месец септември миналата година, когато брат й Христофор мина като беглец през Горния метох. Като нея топчест, валчест, тя го виждаше още да увира бухналите си мустаци в нейните устни. Тя още чуваше неговия шепот: „… Ние вдигнахме въстание… Цветуща Заара! Тя няма вече ония мъже, за които си чувала!… Едни висят по бесилките на големия площад, други пълнят затвора и всеки ден чакат своето заточение в Диарбекир.“ Кажи на игумения Евпраксия: „Въстанието в Стара Загора е потушено! Търновският комитет й съобщава това!“

Но сестра Анисия премълча каквото бе научила от Христофоре и за първи път тури нещо тайно в дъното на душата си. Туй нещо тя скри както от останалите сестри в метоха, тъй и от своята игумения.

Какво бе нейното изумление обаче, когато сега чу гласа на госпожа Евпраксия да изговаря ония заклети слова, които лежаха като печат върху погребаното в нейната душа мрачно съкровище. Това, което мислеше, че само тя знае и ревниво пази в мълчание, гърмеше сега от нейните устни:

— Къде са онези апостоли?… С тази ли Прокламация вдигнаха на въстание Стара Загора? Имаше ли от нея по-богата? Пълна с учени хора и търговци. Не можеха да изброяват жълтиците в каските си!… С тези ли „хиляди въстаници в Балкана“ ги примамиха, домовете им изгориха, а тях покачиха на бесилката? Най-щастливите заминаха с вериги на нозе към Диарбекир.

Ами злочестите братя Жекови?… Михаил, големият, търгуваше с кожи и по тази работа ходеше до Цариград и Одеса. Дойде по търговията си и в Калофер. И този Михаил повярвал на Прокламацията, продал цялото си богатство, за да направи България свободна, и пръв излязъл миналия 16 септември на Чадър могила!

Не вярвам ти да не си чул. Само след три дена 200 души въоръжена башибозушка сган заградила в някаква плевня него и брата му Георги в село Елхово. Михаил отказал да се предаде. Отвън подпалили плевнята. Георги тогава поискал да излезе. „Ще изляза да се предам!“ — казал. Но когато отворил вратата, Михаил вдигнал оръжие и стрелял в главата му. След туй с револвер и кама излязъл навън да се бие срещу врага. Там паднал пронизан от куршуми, като решето. А къде са били през това време „апостолите“?

В Търново, госпожо, на път за Румъния — изведнъж се одързости и отвори уста сестра Анисия. Повече тя не можеше да мълчи.

— Ти откъде знаеш това? — обърна се към нея госпожа Евпраксия.

— Всички лоши новини аз научавам от брата си Христофора, госпожо — смутено отвърна сестра Анисия. — Миналия септември, като бягаше от Тракия към Влашко, той дойде и ми каза: „Сестро, Заара въстана и бунтът е потушен!“ Като куриер на Търновския комитет той дойде да ми каже това, а като мой брат да се сбогува с мене.

За Христо Караминков Бунито ли говорите? — извика радостно апостолът Панайот Волов. — Ние го наричаме „Малкият“. Той влезе заедно с нас в Българско. Сега е при Стамболова в Търново!

Христо Бунито е избран от Централния комитет за апостол на I революционен окръг.

— Моят Христофор апостол!… — възкликна пълната и малка женица, като се улови за сърцето. — Каква чест за нашето семейство!…

Но като погледна вторачените в нея очи на госпожа Евпраксия, тя възвърна смирения си вид и наведе вал честите си очи.

Значи това сте пак вие? — запита госпожа Евпраксия, като се обърна към Панайот Волов.

Да, онези апостоли, това сме пак ние, госпожо! — отвърна с достойнство той. Още когато я чу да разказва за братя Жекови, той почувства в сърцето му да се възвръща дързостта. — Ако въстанието в Заара се провали поради липса на време да се приготвим, колкото и нищожно да бе то, ще отречете ли, че допринесе голяма полза на България и че турците се уплашиха от него? Какво си казаха те? Бунтове в Босна и Херцеговина, ето сега и българите вдигнаха байрак в Стара Загора! Турското правителство веднага издаде ферман. А кога нашият печат си е развързвал езика, както сега? Кога българинът се е одързостявал да иска наравно права с турчина? Кога нашите цариградски вестници са писали, както писаха „Напредък“ и „Източно време“?

Ако от едно малко и несполучливо въстание турското правителство се уплаши толкова много, а българинът получи такава дързост и смелост, то какво можем да получим ние тъкмо сега, ако последваме примера на херцеговци и се повдигнем на едно голямо и всенародно въстание?

— Какво мислиш, като казваш: „тъкмо сега“? — запита госпожа Евпраксия.

— Тъкмо сега?… Това значи намесата на тримата императори!… Русия, Австрия и Германия седнали най-сетне да преговарят на една маса!… Помислете си, наведнъж заинтересовани в нашата съдба!… Австрия подкрепя и въоръжава въстаниците в Босна и Херцеговина!…

— Да, за да ги глътне, когато се освободят, и да ги присъедини към своята Далмация! — невъзмутимо го прекъсна госпожа Евпраксия.

Лицето на апостола пламна. В килията бе настъпило оживление. То бе едно оживление мълчаливо, само на духове, в което се създаваха противоречиви мнения, следователно — враждуващи страни. Възправяха се борци. Изчерпването на търпимостта показваше, че госпожа Евпраксия бе засилила своите позиции. Нейните гости бяха престанали да бъдат снизходителни към нея, следователно те повече не я презираха. Приготовляваха се за борба, следователно бяха престанали да я омаловажават.

— Ако това е така — разпалено отвърна Панайот Волов, — то Австрия нямаше да се съгласи с другите две велики сили да посредничи чрез своите консули в спора между въстаниците и турското правителство! Трите велики сили заставиха Турция да изпрати свой комисар в разбунтуваните земи, за да проучи положението на самото място. Въстаниците поискаха чрез чуждите консули реформи. Австрия и Русия учредиха една специална двустранна комисия, която да изработи исканите реформи. Турция се уплаши от тяхната намеса и сама издаде ферман, пълен с обещания да въведе преустройство в цялата империя. На този ферман не повярваха Австрия и Русия, а още по-малко самите въстаници.

На 30 декември миналата година, значи, само преди месец време, съюзниците оповестиха Нотата на Андраши, която предложи на Турция едни строги реформи в Босна и Херцеговина. Султанът се видя принуден да преглътне тази обида, това вмешателство във вътрешните работи на империята. Той я прие. Нотата на Андраши!… Първият официален документ на великите държави срещу Османската империя!

И тази прословута нота — отвърна госпожа Евпраксия — Турция прие, но въстаниците отхвърлиха. Според нея те трябваше да свалят оръжието си и да се разотидат по домовете, а реформите да оставят на благоволението на султана. Така ли е?

Та тъкмо туй проваляне на Нотата на Андраши за нас е добре дошло! — извика с пламенна вяра апостолът. — Сега ние трябва да положим всички усилия да обърнем вниманието на великите държави и да ги заставим да ни включат в бъдещата програма за реформи на Турската империя!

Госпожа Евпраксия се замисли дълбоко, сякаш си припомняше нещо, и след дълго мълчание каза:

— Великите държави ще обърнат внимание на нас само ако са приготвени да поискат някаква изгода за себе си.

Нито апостолът Панайот Волов, нито помощникът му Георги Бенковски бяха подготвени да разберат нейните думи. Първият бе вече забравил, а вторият никога не бе чувал пламенното слово на безсмъртния апостол на свободата Васил Левски, което той бе разнасял из цялата страна.

Като не разбра изказаното от нея, Панайот Волов веднага отговори с оживление:

— Миналата година през март нашият другар Стефан Стамболов отиде в Цариград с надежда да състави комитет между българските младежи. Тогава той посети граф Игнатиева в руското посолство. Стамболов помолил, щото граф Игнатиев да ходатайства пред руското правителство да се помогне на българите да добият свободата си, както помогна на гърци, сърби и румъни. Граф Игнатиев му отговорил: „Русия нищо не може да направи за България, ако българите сами не дадат повод за това!“

Госпожа Евпраксия наведе очи. Апостолът Панайот Волов помисли, че сега не трябва да й остави много време за размишление. Той пак отвори уста и заговори:

— Този въпрос именно, като най-спешен и наложителен от всички въпроси, се сложи на разглеждане от БРЦК и по него той реши: „Да се започнат незабавно действия из цялата страна!“

— Какъв БРЦК? — за втори път запита госпожа Евпраксия. Доколкото зная, БРЦК в Букурещ не съществува! Христо Ботев, неговият последен председател, е подал оставка поради туй, че „неговите убеждения се не посрещат с убежденията на останалите членове на Българския революционен комитет в Букурещ и защото от това се породила неискреност помежду тях…“.

Тази оставка, зная аз, е подадена писмено десетина дни след потушаване въстанието в Заара. Оттогава БРЦК в Букурещ по сведенията, които имам, не съществува!