Яна Язова
Бенковски (140)

3. Черните птици летят в дъждовно време

В това време на могилата дотичаха двама муховци, които бяха стояли на стража при Маркови врата.

— Братя! — завикаха те. — Войводо! Сега, когато мъглата се пораздига, точно срещу Маркови врата, на една укрепена височина, видяхме, че е пристигнала войска, пехота, около един табор, която е поставила срещу нас три горски топа!

Всичко живо, което изслуша това съобщение, въстаници, жени, деца и сам Бенковски войвода, придружен от щаба си и чужденците, тозчас и с най-голяма бързина се закатери по височината към Траянови врата. Мъглата продължаваше да се раздига от околните мокри хребети и пред уплашеното население на Еледжик блеснаха на един отсрещен връх трите горски топа, около които копаеха окопи солдати, черкези и башибозуци, както и доведени българи от околните села.

— Тежко̀ ни! — обадиха се няколко гласа. — Тези топове за нас са докарани тука!…

Всички очи се отправиха към Бенковски войвода. Този път той не се обърна към тях да ги покани дружно да нападнат на срещната височина, да разбият неприятеля, преди да се е укрепил на своите позиции и опитал топовете върху тях.

Мълчаливо той свали телескопа от очите си и заповяда да се докарат тук приготвените черешови топове от арсенала, а също така и стражите на Маркови врата да се утроят. Всичко това показваше, че Еледжик трябва да се приготви за отбрана.

Куриерът на Петрич Киро Шаламан, който бе последвал войводата с мисли за Вран камък и гореше от нетърпение час по-скоро да го заведе при своите, изведнъж надви на множеството и издигна глас:

— При такива укрепления, дадени от Бога, и едни деца за дълго време могат да се задържат в отбранително положение. А ние на Вран камък едва можем да се удържим и два дни без помощта на войводата срещу златишките турци.

В това време през мъглата, която се разпиляваше на снежнобели облаци из мокрите поляни, презглава премина конник, метнал върху главата си панагюрска връхна дреха от чер шаяк, цяла посребрена от мъгли и дъждовни капки. Като заблуден между мъгливите облаци той викаше на всички страни името на Бенковски войвода.

Когато най-сетне скочи от коня си пред него, запъхтян, цял просмукан от мокрота, той бръкна в пазвата си и му подаде плик, запечатан с восъчен печат, като извика:

— Бързо писмо от военния съвет в Панагюрище до Бенковски войвода с поръчение да се намери където и да е!

Още войводата неразчупил печата на първото писмо, втори конник, покрил главата си под панагюрски ямурлук, цял посипан като облак от дъждовни капки, вече препускаше из поляната на Еледжик.

Изправени един до друг, двамата куриери за един миг втренчено се изгледаха в очи.

„Защо са изпратили и тебе? Защо и ти? Толкова ли е лошо?…“ — питаше погледът на първия.

Задушен от бързата езда под дъжда, вторият подаде писмото, което носеше на войводата, и каза:

— Военният съвет в Панагюрище очаква незабавен отговор!

Бенковски войвода разпечати и двете писма, които имаха едно и също съдържание: „Многохилядна войска под предводителството на Хафъз паша настъпва към Панагюрище откъм селото Стрелча. Очакваме незабавно да се завърнете!“

Второто писмо носеше и тази прибавка: „Очакваме отговор по куриера. Вашето завръщане е крайно необходимо и наложително!“

Когато двамата панагюрски куриери яхнаха уморените си коне, без да поискат да отдъхнат и се поизсушат край някой огън, Бенковски войвода се намери ограден от една страна от Гено Теллията и Теофил Бойков, които бяха началници на еледжишките въстаници, а от друга — Киро Шаламан, куриер на петричките въстаници. Тримата мрачно и подозрително го гледаха в очи.

— Какво искат панагюрците от тебе? За какво те дирят тук? — дързостно отвори уста Гено Теллията. Свъсените като покрив вежди решително се срещнаха и смръщиха над очите му. Трите горски топа, които лъщяха на срещната височина, с устия обърнати към Еледжик, му придаваха тази дързост.

— Ако панагюрци пращат да те викат — отчаяно се намеси в полза на своята кауза Киро Шаламан, — то на кого смяташ да оставиш своите верни петричани? Те всяка минута те чакат на Вран камък!…

Бенковски войвода мълчеше. Той нямаше какво да отвърне нито на едната, нито на другата страна. Всяка негова дума би значила смърт за едните или за другите.

Все така мълчалив, заобиколен от своя щаб и далматинците, той тръгна да се отдалечи, но веднага биде последван от еледжишките началници и петричанина Киро Шаламан.

В това време той видя стария рилски харамия Тодор Хайдутина, който спокойно пушеше чибука си, изправен сред мъгливата и мокра поляна. Той приличаше на голяма гъба в бялата си долама.

Тънката му като гега пушка висеше на едното му рамо.

— Дядо Тодоре! — подвикна Бенковски войвода. — Щеш ли тръгна тозчас за Панагюрище?

Гено Теллията и Теофил Бойков мълчаливо се спогледаха с петричкия куриер Киро Шаламан и си отдъхнаха. Войводата бе взел решение в тяхна полза.

Дядо Тодор се приближи, Бенковски войвода направи малък покрив с мушамата си и върху кожената си чанта написа следната до панагюрци заповед:

„Съединете силите си с Копривщица! Не допускайте да ви бият поотделно! Нападнете Хафъз паша от двете страни! Само тъй ще го задържите в Стрелча, докато пристигнем! А дай Боже да го разбиете и прогоните!“

В този момент никой не можеше да предвиди, че тъкмо от изпълнението на тази заповед ще зависи изходът на цялата революция.

Той подаде запечатания плик на Тодор Хайдутина:

— До военния съвет в Панагюрище! Бързо!…