Яна Язова
Бенковски (113)

3. Един екзарх търси своя княз

Както бунтовната столица, тъй и всички пътища около нея бяха завардени от силни стражи. На укрепленията работеха панагюрци наред с жени и млади девойки. Помагаха им селяни от тринайсет села. Улиците на Панагюрище бяха изпълнени с натоварени селски коли, с мученето на добитък и с лаенето на кучета, които ги охраняваха.

Поп Груйо премина надлъж и шир цяло Панагюрище между тия натоварени коли, много от които идеха и от неговото село Баня. Той разбутваше смаяния добитък с гърдите на коня си, за да си проправи път, поздравляваше стопаните му с изгреялата свобода, оставяше пастирски десницата си на тяхното благоговейно целувание и щедро раздаваше своята благословия над техните глави, които го посрещаха като свой духовен вожд и обещан екзарх. Всички говореха, че с нетърпение очакват да посрещнат Княза. Бенковски войвода излязъл тази нощ от Панагюрище начело на една малка чета юнаци и тръгнал да повдигне на бунт околните села.

Поп Груйо влезе в Пенчо хаджи Луковата къща, където заседаваше военният съвет. Никой не знаеше и не може да му каже кога ще се върне Княза. Това не знаеше дори и хилядникът Павел Бобеков.

— Нищо, аз дойдох да те поздравя с изгреялата свобода, хиляднико! — отговори весело поп Груйо.

— Ще се поздравляваме после, когато я спечелим! — отвърна Бобеков.

За хилядника се говореше, че протестирал енергично пред Княза за преждевременното обявяване на бунта. Додето всичко в Панагюрище не било готово, трябвало да оставят копривщенци да изкупят сторената от тях грешка. През нощта той бе изглеждал мрачен, а сутринта равнодушен, като човек, примирен с неизбежното.

— Такъв трябва да бъде отговорът на едно военно лице, още повече на един хилядник! — каза тържествено поп Груйо, като го отмина, за да излезе и се хвърли отново върху седлото на своя буен кон.

За него Павел Бобеков бе един учен човек, но още твърде млад, който титлата хилядник и председател на военния съвет бе добил поради обаянието, което имаше като пръв гражданин на Панагюрище, поради репутацията му на учен човек, утвърдена след неговото завръщане от Роберт колеж, назначаването му за главен учител и председател на градското читалище, книгите, които пишеше и превеждаше, между които на първо място се нареждаше „Дон Кихот Ламаншки“, френските вестници, от които четеше статии на гражданството, организираните от него сценични представления, женското дружество, което ръководеше, с една дума, за да стане председател на военния съвет и хилядник, бе способствало всичко, което вършеше един образован и въодушевен 25-годишен младеж, но надали най-важното — умението му да върти нож.

На излизане от съвета той се сблъска на входната врата с Ильо стотника, който се връщаше от дълъг път. Потънал в прах от върха на черния си калпак до носовете на цървулите си, той въпреки това сиво покривало върху него, личеше си, че е облечен във въстаническо облекло, което се отличава с пищност, каквато не можеше да се постигне за краткото време, през което се бе подготовлявало въстанието в Панагюрище. Изкусно нашит тънък гайтан по спуснатите свободно ръкави и предници на неговия вълнен чепкен, по предниците на вътрешния му вълнен елек, който се закопчаваше до извивката на врата; цялата тази вълнена материя — скъпа, мека, чуждестранна, с бляскавосин цвят, върху който опрашването изглеждаше като посипан седефен прах; нашивките върху белите набрани потури, направени от най-тънък бял шаяк, които представляваха нещо като островърхи калци над коленете и стигаха до тънките му стъпала, обути в меки цървули, белите широки ръкави на копринената му риза, стегнати с тесни маншети на китката и с малка тясна якичка на врата, и неговият широк бял пояс говореха за едно дълговременно приготовление, започнало от други времена, за поръчки, изкусурявани в други страни. Най-живописното от неговия въстанически тоалет бе едно странно съоръжение от червена плъст, което имаше предназначението на силяхлък, с красива и свободна линия. То представляваше от себе си правоъгълно тегелирано червено парче, извито на фуния, прикрепено върху белия му пояс с един художествено изработен сребърен колан. През червената плъстена фуния бе промушен извит бял ятаган. Пушката си Ильо стотникът носеше в лявата си ръка, стисната горе за цевта. Той стъпи на пътната врата, опрян на нея като на овчарска гега.

Ако прибавим една китка бели щраусови пера, забодени отпред на калпака с въстаническото лъвче, ще разберем удивлението на поп Груя и възклицанието, което той издаде, когато се намери пред него.

Без да помисли също така колко живописно може да изглежда едно духовно лице с голям сребърен герб на черната си калимавка, с тънка, остра сабя, която се влече и дрънка на бедрото му, с дългобойна пушка на рамо и с кожен силяхлък под разтвореното пастирско расо, от който се подават, заедно с требника и патрахила, всякакъв род паласки и жълти пиринчени кутии, пълни с фишеци, барут и патрони, поп Груйо се разсмя и се посмя повече, отколкото е позволено на един пастир.

— На каква „шарена птица“ ти, мой мили Ильо, си ми заприличал!… — каза той.

А тази „шарена птица“, която на поп Груя се стори току-що пръкнала на света, си имаше десет и повече години живот, което ще рече, тя си имаше история. Хаосът си имаше ред.

Някои части от туй въстаническо облекло, което Ильо стотникът носеше сега върху себе си, той бе поръчвал преди десет години във Влашко, когато премина Дунава с войняговския войвода Петър, за да влезе в Българско. Тези части бяха чепкенът и елекът с бялата копринена риза. Това бе едно гиздаво облекло, направено като за сватба. Но онази сватба бе кървава и като всичко бунтовническо завърши бързо. Ильовият празник обаче не свърши с нея.

Той се върна във Влашко и поръча да му се ушият белите потури и да се обточат ситно с гайтани, което се започне с островърхи надколеници и се стигне до глезените.

Тази година отвъд Дунава Хаджи Димитър събираше герои като себе си, за да се прехвърли с тях на Балкана и да извоюва свободата на своето отечество. Ильо се записа с първите доброволци в неговата чета, купи си нов черен калпак и прикрепи върху него въстаническо лъвче. Своеобразният силяхлък, привързан като фуния със сребърен колан за пояса, той съчини в Букурещ. А да държи пушката си за цевта и да се подпира на нея като на овчарска гега, научи от Хаджи Димитър в Балкана.

И тъй у Ильо стотника хаосът бе правилен, тоест подчинен на законите на историческите събития.

Тия въстанически подробности на неговия тоалет, които будеха удивление, бяха необходимости на неколкократни негови бунтувания за придобиване на отечествена свобода. Ако тия подробности бяха грижливо изработени всяко на своето време, с вкус и изящество, това показваше само едно, какви празници бяха Ильовите бунтувания за свобода!

Когато Бенковски войвода дойде в Панагюрище и прие Ильо в съзаклятието, като го назначи стотник в своята войска, Ильо прибави още нещо на черния си калпак — китка бели щраусови пера!

— Всички въстаници са „шарени птици“ — отвърна весело той. В прашното му лице светеха само двете му валчести очи, потънали в прахоляка, като очи на бухал. — Къде е главният войвода?

— Излязъл е от Панагюрище — отвърна поп Груйо печално, тъй като мисълта, че Княза без него бе заминал да вдига на бунт околните села, които той бе кълнал с кръст и меч в светото дело, го бе силно огорчило. — Очакваме го всички с нетърпение. Ти къде си ходил?

— По негова поръка трябваше да ида да прибера оръжие от един женски манастир… Горния метох в Калофер — но за жалост, закъснях.

Ильо извади голяма носна кърпа и отри прашното си лице.

Неджиб ага, като побягнал от Копривщица, пролетял със своите конни заптии през Клисура и оттам нататък с тревожни викове вдигнал на крак всички мюсюлмански села. Пътищата, които водят към Калофер, са задръстени вече от въоръжен башибозук, който още не е предприел никакво движение. Види се, очаква заповед от Филибе. Копривщица е въстанала. Клисура е въстанала, оня башибозук се е засъбирал там! Страшна работа! Княза трябва да узнае това!…

— Аз вярвам повече това да са турски бежанци — гордо отвърна поп Груйо — Страхът ги въоръжава, страхът ги кара да бягат от нашия окръг.

В същото време неговата гордост биде подкрепена от биенето на черковната камбана, която се намираше на стрелчанския път.

Военният съвет, тоест всички панагюрски комисари, начело с Павел Бобекова в пълна въстаническа униформа, излязоха от Пенчо хаджи Луковата къща и се отправиха към гласа на камбаната.

Пъстрото, развълнувано и любопитно множество, което съставлява постоянно клокочещите потоци на всички революции, се впусна подир тях, като надаваше викове:

— Какво, какво е станало?… Защо бие камбаната посред пладне?

А членовете на военния съвет, панагюрски комисари, отвръщаха на всички страни:

— Орчо войвода се връща като победител от Стрелча!…