Яна Язова
Бенковски (127)

5. Черкезите

На третия ден стражите, които наблюдаваха от своята могила равното златишко поле, изпратиха бърза вест до войводата, че на софийския път при село Мирково са разпънати бели чадъри. Те показваха, че през нощта на това място е пристигнала войска.

Когато войводата дойде на могилата заедно с щаба си, той намери вече там струпано цялото население на Петрич, което бе научило новината и разтревожено наблюдаваше белите чадъри. Членовете на бунтовния комитет на селото се засъбираха около него и го загледаха.

— Според мене — каза Бенковски войвода — ние първи трябва да нападнем на Мирково и Златица и да разбием и разпръснем турците и черкезите от тия две села, които никога няма да ви оставят на мира.

Ние нямаме добро оръжие, с което да нападнем на тях — омърлушено отвърнаха селяните, които отговаряха за цялото въстанало село.

Оръжие ще поискаме веднага да ни се изпрати от Панагюрище — каза войводата. — От вас ще поискам да ми дадете хората.

Когато един от най-бързите куриери отлетя към Панагюрище да иска въоръжена помощ, селяните наведоха глави. Те не можеха да разберат защо петричени трябва да отидат и нападнат на чужди села, били те турски или черкезки, а да не останат да вардят своето село.

На другия ден те усетиха почти радостно освобождение, когато чуха караулът да вика отново колкото му глас държи:

— Много черкези и турци идат на коне от Златица! Сбирайте се, селяниии!…

Сам той веднага напусна могилата, която му служеше за наблюдателен пост, и размахал дългата си пушка като овчарска гега, хукна към село, което показваше, че конницата се приближава с голяма бързина. Още нескочил в първия окоп при старите гробища, черкезките хранени атове връхлетяха върху облаци прах и пръст на високия речен бряг, бързо се спуснаха в коритото на реката и като не искаха да гледат на пушечните гърмежи, които заваляха върху тях, със силни гърмежи от своите винчестерки стремително нападнаха всички въстанически окопи.

Богатите аги и бейове на Златица също бяха дошли с нападателите и като истински князе се отличаваха с богато украсените си облекла сред техните сиви черкезки носии. Само невъздържаният им и груб език ги издаваше, че са прости аги от Балкана. Те нападаха върху окопите на българите по-отчаяно от самите черкези, като сипеха ведно с куршумите най-мръсни ругатни, псуваха и се заканваха да изтребят всичко българско в империята на полумесеца.

Много гласове се провикваха, че ще турят Петрич на огън, в който ще изгорят всички неверни кучета, които са се раждали в него. А на този, който е дошъл отвън да ги прави хаирсъзи и непокорни на султана, ще побият главата на кол заедно с шарения му калпак!

По техните закани се разбираше, че турците са забелязали Бенковски войвода и диреха да го зърнат между окопите и хълмистата местност, по която той препускаше на своя кон и раздаваше команди. Щом се мернеше да се носи нанякъде с гола сабя в ръка, с шарен калпак на глава, техните дългобойни пушки тутакси зарязваха окопите, гонителите забравяха, че сами са прицелна точка на бунтовническия дивеч, и техните куршуми като огнени стрели се струпваха в тази единствена точка на полесражението.

Водачът на черкезите, който особено се отличаваше сред своята орда с красивия си бял кон, със своята буйна младост и грациозна мъжествена стойка, дойде до подмолите под левия бряг на реката, които се намираха току до първия окоп, претъпкан с въстаници, изпразни своя винчестер в сгъстената и задушна вътрешност на окопа, разигра пред неговото лице своя бял кон и с най-голяма бързина се завърна сред освирепялата за кръв сган. Тя не закъсня да го приветства, като изпразни залпом пушките си върху окопите на могилата.

За да им покаже колко лесно биха могли дружно да се приближат до първия окоп и да го превземат с пристъп, той втори път разигра белия си кон към подмолите на левия бряг на реката, изпразни своя винчестер в зиналата вътрешност на окопа и в радостен галоп, съпроводен от смъртоносни искри, като се чупеше и кършеше върху своето островърхо седло, отново настигна своите другари. Отдалече се чуваше как вика и се уговаря с тях.

Десетина черкези извадиха широките си ножове, извити и намазани с масло, захапаха ги с вълчите си зъби, вдигнаха винчестерките си в ръце, забодоха пети в коремите на буйните си коне, които, извити и подути като мехове, се влачеха и допираха камъните по земята, извикаха някакъв си дружен вик, който трябваше да им послужи като насърчителен призив на бойна тръба, и се понесоха подир него.

Когато обаче той за трети път разигра своя бял кон при подмола под левия бряг на реката и вдигна винчестера си да гърми в окопа, когато се попривдигна на седлото с цялата си тънка снага, уподоби се на лък и се приготви да прати смъртоносната стрела, в шубраците на подмола ненадейно се чу гърмеж. Настъпи раздвижване, показа се някаква здрава мускулеста ръка и едно огнено око, което се прицелваше в неговата половина. Една светкавица същия миг го същиса и преполови на две.

Мъртвото пречупено тяло веднага увисна върху седлото на коня. В галоп той се завърна назад, посрещнат от страшните и отчаяни ревове на черкезите.

Борците от първия окоп се вдигнаха на крак да видят своя избавител. От подмолите беше излязъл, весел, здрав, набит и зачервен, Орчо войвода. Той току-що бе пристигнал от Панагюрище. Като махна със своята мускулеста ръка към стотината конника, които изникнаха зад близката рътлина, Орчо войвода се метна върху своя кон и като вдигна напреде си цяла вихрушка със своето шишане, впусна се да догони черкезите.

Те бяха снели от седлото на белия кон трупа на своя главатар. Войове и оплаквания бяха посрещнали тая страшна жертва. Те не мислеха повече за нападението, не искаха повече бой. Но тъй като се видяха нападнати и не виждаха как да се измъкнат от долината и като бяха вече съгледали конницата да излиза от коварните подмоли и дефилето и да се носи с размахани шишанета подир тях, грабнаха трупа, отнесоха го в малката каменна воденица, която се намираше под гъстия върбалак на брега, и се затвориха в нея.

Златишките турци и аги през време на боя забелязаха отстъплението на черкезите. Те познаха в ръцете им мъртвото тяло на главатаря. Те сами бяха видели да падат мъртви около тях десетина другари, най-добрите стрелци — най-буйните, които бяха връхлетели непредпазливо върху своите роби. Досега бяха връхлитали върху тях не с оръжията си, а само с бичовете си и ритниците си. Този път страхливите раи не бягаха. Те стояха зад окопи и при всеки пристъп от тяхна страна отвръщаха с огън из своите шишанета, които, колкото и да бяха стари, улучваха целта.

Два часа боят се водеше с ожесточение от двете страни, но равносметката бе такава: раите бяха получили подкрепление, черкезите бяха отстъпили и останаха оградени във воденицата от чужда конница. Тя пристигна изневиделица от дефилето. Раите бяха започнали да излизат дръзко от окопите си и положението на златишките аги от минута на минута ставаше все по-тежко. Двамина от тия, които носеха най-богато облекло, тръгнаха да обикалят на конете си разпръснатите групи. Не след дълго тяхното отстъпление започна към прохода на реката.

Затворените във воденицата черкези, като забелязаха отстъплението на своите другари по коритото на реката, разбраха своята съдба. Отчаянието им подсказа, че имат в ръцете си дългобойни оръжия, че воденицата е крепост, малките и прозорчета — бойници, каменните й пролуки — мазгали, а покривът й — блиндаж. Когато забелязаха, че конниците, които ги обсаждат, под огъня на тяхната стрелба отиват на прикритие и се отдалечават на малки групи зад околните камъни, те взеха да се разделят на две части, което щеше да рече — да разделят съдбата си. Тия, които щяха да останат, трябваше да усилят стрелбата, а другите, които трябваше да изнесат тялото на мъртвия главатар, трябваше да отворят вратата на воденицата и да побягнат, носейки мъртвия към реката.

В скоро време воденицата изглеждаше скрита в непрогледни облаци дим. Тогава и останалите черкези се измъкнаха от нея, намятаха се на конете си, разпилени по брега, и като продължаваха да стрелят напосоки в димните облаци, спуснаха се да догонят своите другари, златишките турци, към прохода на реката.

Когато димът се поразреди, те видяха, че зад тях неотстъпно препускат въстаналите раи, които бяха оставили воденицата и ги настигаха върху конете си. Други на гъсти и поройни тълпи се свличаха от окопите на могилата. Всичко зад тях се свличаше, ручеше, пращеше, тряскаше, победоносно ревеше, пееше, гърмеше и изхвърляше пламъци по двата бряга на реката, които грееха в гърбовете им и ги преследваха до самия проход.

Когато на прохода се обърнаха назад да видят какво става в новото царство на раите и какви са тия пламъци там, те видяха, че водениците по коритото на реката, една от които им бе послужила за прикритие, бяха предадени на огън.