Яна Язова
Бенковски (10)

10. Първият жетвар на бурята

На другия ден Серафима излезе в града. Този ден беше четвъртък — денят на пощата!… В този ден целият Калофер ставаше тържествен. Жителите на селището имаха неделята за празник на черновата, а за свой празник тачеха четвъртъка. Той бе празник, изпълнен със земни радости, той им носеше новини от близки и познати, разпилени по цялата земя на обширната Турска империя.

Най-многото и достопочтени калоферци живееха в Цариград. Техните писма пристигаха най-рядко и затуй се чакаха с голямо нетърпение от всички. Когато някой четвъртък пристигнеше чантата с поща от Цариград, този ден за града се превръщаше в истински празник. Големите търговци затваряха дюкяните си на чаршията и отиваха да си получат пощата в Тотьовото кафене, което се намираше под пазара до каменния мост на Тунджа. Това кафене бе най-хубавото в града; с малко кюшкче над реката. Те намираха вече, насядали на кьошкчето, да сърбат вряло кафе и да пушат наргилета, чорбаджиите на Калофер: хаджи Неделчо Кьойбашиев, Панайот Павлов, Христо Пиронков, Христо Караминков, тримата братя Комсиеви: Генко, Христо и Тодор, и другите двама братя, които си бяха като близнаци — Христо и Атанас Симови.

Някои от тях четяха наум, други пък гласно цариградските вестници „Право“, „Македония“ и „Напредък“, подвикваха от интерес и възбуда и веднага съобщаваха „пресните“ новини, пътували две седмици до Калофер.

Около кьошкчето се събираха много калоферци, наблюдатели на такъвото четене на „топли“ цариградски вестници. Чорбаджиите ги наричаха снизходително „зяпачи“, обаче не ги разгонваха, защото не можеха да минат без тях. „Зяпачите“ бяха необходимост за четенето на цариградските вестници на кьошка, както е необходима публиката за актьора.

По този начин тази живо заинтересована публика можеше да научи много любопитни новини, които до вечерта разпространяваше из целия Калофер, като например: какво бил казал Наполеон III, а на това какво отговорил Александър II. Или как са изнамерени балоните. А описанията на боевете през френско-пруската война в 1870 година се четяха на глас, за да слуша целият народ. Това бяха паметни, вълнуващи описания. В един такъв ден жителите на града биваха така въодушевени и възбудени, като че ли са присъствали на истинско представление.

В това време синът на кафеджията Тотьо Еленкин — голобрадият Енчо, който бе пазарен от калоферци всеки четвъртък да донася пощата от Пловдив и всяка събота да изнася пощенската чанта пълна-препълнена за навън, разпределяше писмата, които бяха дошли от Цариград и други места. На чорбаджиите и търговците, които бяха насядали вече на кьошка, той ги подаваше на ръка, а останалите писма и вестници слагаше в едно панерче на тезгяха. Калоферци се изнизваха до обед или до вечерта един по един, да си вземат писмата и вестниците, като всяко получено писмо заплащаха на Енчо по 10 пари. Това бе цялото възнаграждение, което той получаваше като единствен пощаджия на града.

Понякога той си прибавяше и повече нещо към заплатата, например от някой зарадван чорбаджия, който можеше да се погордее пред своите съперници и да прочете пред „зяпачите“ на глас някое писмо, дошло от Цариград, собственоръчно написано и подписано от дядо Христо Тъпчилещов, от дядо Никола Тъпчилещов или от Золотовича. Не по-малко се гордееха и онези, които можеха да покажат писма на Стефан Тошковича, на Никола Тошков, на Стефан Увалиев или на Евстатий Мутева от Одеса.

Тук пристигаха също, макар и по-рядко, писма от Букурещ, Прага и Виена, защото калоферци със своята търговия бяха проникнали навред.

В такъв един четвъртък затвореният под вечните снегове на Балкана Калофер се намираше свързан със света, говореше за различни места из Европа като за близки околности, назоваваше столици като свои градове, даваше мнения, разглеждаше европейската политика и кроеше планове за по-голяма търговия.

Този четвъртък бе ред на Серафима да получи пощата. Когато излезе от Горния метох, тя видя едно истинско майско утро, което предвещаваше слънчев, празничен ден. Птици се бореха и крещяха в разлистените дървета край Тунджа, други се унасяха на слънчевата топлина, като упоително тракаха с клюновете си. Първите щъркели се виеха над хълма Свети Архангел. Архимандрит Хрисант, цял беловлас вече, стоеше на припек пред черковата и през замижали клепки гледаше надолу към Горния метох.

Той често пъти правеше това, когато стоеше пред черковата или лежеше в дълбокия платнен стол под клонатия орех. Дали своята стара Евпраксия чакаше да види той? Дали скърбеше за нея?… Дали страдаше от нейното презрение?… Искаше ли да се примири с нея, или се радваше, че това, което тя приготовляваше, не стана?…

За пророк ли се мислеше той, или за един намразен и изоставен приятел?

Евпраксия не го диреше вече да служи в храма на метоха. За сватби и кръщения, които се извършваха в манастира, тя викаше стария свещеник от черковата „Свети Атанасий“.

— Не искам да видя вече този белоглав орел! — казваше тя на сестрите. — И без неговата помощ ще се довлечем как да е до нозете на дядо Господа.

Туй „как да е“ бяха черковните служби и молитви на госпожа Евпраксия, недостатъчни по съдържание, недълготрайни по време и при това непридържащи се дума по дума в канона.

Често пъти, когато излизаше от метоха, Серафима улавяше погледа на дяда Хрисанта, устремен от върха на Свети Архангел като стрела надолу, впит с орлова острота в нея. Този поглед имаше орлови нокте, които искаха да я грабнат и отнесат на върха.

„Старият приятел!“ — казваше тогава сестра Серафима, както казваше това игуменията. „Белоглавият орел!…“

И тя отминаваше. Добри войвода бе мъртъв. Тяхното общо минало — мъртво. Серафима нямаше повече нужда от стареца.

Като навлизаше в града, тя още усещаше неговия поглед, който казваше с гласа на дядо Хрисанта: „Коварни жени!… Великата Евпраксия и прекрасната Серафима!… Коварни две жени!…“

Този майски предобед той стоеше на припек пред черковата на хълма и когато излизаше от метоха, Серафима го видя. Видя я и дядо Хрисант и се изправи с целия си ръст. Орелът и когато е стар, пак е орел. Бели коси се вееха по раменете му. Серафима наведе глава и тръгна край високия зид на черковата. С настъпването на пролетта тя твърде често си припомняше за Добри войвода, а покрай него и за стария архимандрит Хрисант на върха Свети Архангел. Тя мислеше с голямо съжаление, че дядо Хрисант е вече стар, а Добри войвода мъртъв, обезглавен край Стара река при Рахманлие. Тя мислеше с голямо съжаление още и за госпожа Евпраксия, която бе заровила своето оръжие дълбоко в подземието на черновата „Въведение на Света Богородица“. Мъртвило бе настъпило в Горния метох.

Когато мина каменния мост на Тунджа и навлезе в града, Серафима видя насреща й да иде Димитра, жената на Стоян Илийка. Облечена в черни дрехи, забрадена в черна забрадка, Димитра пристъпваше със ситните стъпки на вдовица, като държеше ръцете си скръстени отпред, а очите сведени надолу. Това бяха все още нейните хубави очи, големи и лъскави като кестени, а царевичната й копринена коса все още издаваше златни отблясъци под вдовишката й забрадка.

Три години тя не бе получила никаква вест от Стоян Илийка и всички в града говореха, че тя е вдовица, но тя, която носеше черни дрехи, не искаше да повярва, че Стоян е мъртъв. Всеки четвъртък Димитра отиваше в Тотьовото кафене и с разтреперана ръка разравяше писмата в пощенското панерче. Всички я гледаха със съжаление, но никой не й пречеше да върши това.

Димитра повдигна големите си кестеняви очи и като видя кой иде насреща й, цяла изтръпна, още по-ниско наведе глава и отмина.

Серафима бързо продължи пътя си към центъра на града. Преди да излезе на дългия дървен мост, тя видя неколцина мъже, а повечето жени — струпани пред една ниска, спретната сграда, с малка градинка отпред, в която бяха нацъфтели зюмбюли и лалета. Тази къщица от скоро бе наета от учителка Анастасия, сестрата на Атанас Узунов.

Оживлението около нея озадачи Серафима и я подтикна бързо да се приближи. Да не би сам апостолът да е дошъл на гости на сестра си?

— Какво има?… — запита любезно тя последния от мъжете, които с проточени вратове гледаха към двора. В това време обаче тя успя да надникне между раменете на жените и да види в двора на къщицата две учителки от класното училище, току-що въвели и още хванали за ръце учителка Анастасия, която проливаше сълзи на чешмата и плискаше със студена вода зачервеното си лице.

Сърцето на Серафима се сви от предчувствие за някакво ново голямо зло. Мъжът, към когото се бе обърнала, й отговори едва когато изви глава и я погледна. Той дори отстъпи настрана и я покани да заеме неговото място, което бе много по-удобно за наблюдение, тъй като той си бе донесъл един висок камък и стъпил на него.

Благодаря — любезно отказа Серафима. — Но какво се е случило с учителка Анастасия?

Атанас Узунов, брата й, турците заловили в Хасково, когато стрелял по някакъв чорбаджия, хаджи Ставри, у дома му. Днеска й съобщили по пощата, че го осъдили на доживотна каторга и изпратили в Диарбекир!…

Серафима се отдръпна от близостта на мъжа и не каза нищо. Твърде скоро и за Атанас Узунова бе дошло ред да чуе най-лошото. Сбъдна се пророчеството на госпожа Евпраксия!

Тя видя, че непознатият мъж отново се е приближил до нея и се взира в лицето й.

— Така е, милостива — каза той тихо и доверително, — най-добрите българи влязоха в турски ръце, и все за тия пусти пари!… Ето и Атанас Узунов влиза в турски ръце за пари. Този чорбаджия!… Не за лична потреба е имал Атанас нужда от пари, а за оръжие… Така е, милостива!…

Серафима наведе очи и отмина. Скоро тя прекоси пазара и стигна до каменния мост пред Тотьовото кафене. Калоферските чорбаджии бяха насядали вече на кьошкчето, сърбаха вряло кафе, четяха гласно и на всеослушание получените писма и се провикваха весело.

Когато Серафима се изправи пред кафенето, един от тях повдигна глава и погледна към нея. Чашата остана да дими под неговите нависнали мустаци. Погледът му, твърд и настоятелен, поглед на робовладелец и господар, се застоя впит в очите й. Всички мъже, които седяха на кьошкчето около него, млъкнаха и я погледнаха с удивление.

— Прекрасната Серафима! — тихо каза някой.

Чорбаджията се намръщи и нависналите му мустаци мръднаха.

Той държеше в подчинение много хора, но да се подчини, той не можеше никому, дори на един ангел!

Като срещна неговия поглед, Серафима си спомни за голямата някогашна разпра на Атанас Узунов с чорбаджиите. Тази разпра стана, когато апостолът живееше още в Калофер.

Тя наведе очи и влезе в кафенето. В панерчето имаше няколко писма за Горния метох, сложени най-отгоре. Когато разрови цялата поща, намери и едно писмо за сестра Анисия, която се задоволяваше с местните събития и твърде рядко получаваше новини от външния свят.

Серафима прибра писмата във вътрешния джоб на расото си и тръгна през пазара обратно към Горния метох.

Този четвъртък на пътя и се изпречваха много загрижени лица, които бързаха към Тотьовото кафене. Весели изглеждаха само чорбаджиите, които тя намери да сърбат вряло кафе на малкия кьошк. Днешния четвъртък пощата бе донесла съобщение, че новоизбраният заместник на Дякон Левски, Атанас Узунов, нападнал да ограби един чорбаджия в Хасково, бил осъден на каторга и отишел на заточение до живот в Сен Жан д’Акр.

За жителите на града обаче днешният четвъртък изглеждаше един траурен празник. Когато се разминаваше по пътя със загрижените лица на местните жители, сестра Серафима реши да не съобщи печалната новина в Горния метох.