Яна Язова
Бенковски (176)

6. По стъпките на светицата

Оградена от заптиите, Райна излезе на улицата и тръгна между запалените къщи. Зимниците им горяха, стаите им захвърляха вихрушки от димове и искри, покривите им изхвърляха пламъци, градините им и оградите им не се виждаха от дим, дърветата плуваха в мъгла, улиците проличаха на опалени пещи.

Това не бяха познатите къщи, градини, улици, а някакви фурии от дъното на ада.

Досега Райна бе само слушала и чела, а сега навлизаше в този свят, на входа на който бе писано:

Остави всяка надежда!

През мен се отива в града на страданията!

През мен се отива във вечната мъка!…

Това бяха къщите, дворовете, улиците, които бяха гледали нейния празник. Те същите я бяха видели на бял кон, оградена от княз и войска, да пренася Знамето на свободата. Същите тия хора, които никога вече нямаше да ги има, бяха съставлявали нейното шествие и я обсипвали с цветя.

Свършил бе празникът на живота й.

Настъпил бе часът на неговото изкупление.

Благородният дух, когато свърши празникът, има една защита — гордостта!…

Мюдюрът видя пред себе си една малка жена. Същата жена турците наричаха „Царицата на българите“. Българите я наричаха Райна Княгиня.

На масата до мюдюра седеше още един турчин, военен следовател — полковник от армията на Хафъз паша. Той погледна младата жена мълчаливо, с черни и големи от учудване очи.

— Ти ли си българската княгиня? — запита мюдюрът. Блудното му лице засия. Той имаше удоволствието да държи в ръцете си един рядък дивеч.

— Не зная, че съм била такава — отвърна Райна.

— Е, ти ли си шила и носила знаме?

— Да, аз.

— Кой те е заставил да го ушиеш?

— Този, който се нарича войвода, и освен него националното чувство!

— С такива отговори и чувства ти скоро ще се разхождаш по пловдивския мост^[1]! — заяви мюдюрът. — Този войвода сам ли идваше при тебе, или ти ходеше при него?

— Ни той е идвал при мене, ни аз при него. Но ме повикаха в една къща, гдето между другите се намираше и този войвода.

— Истина ли е, че си била сгодена за Георги Бенковски?

— Никога с никого не съм била сгодена.

— Обичал ли те е той?

— Това не мога да зная, понеже с него съм нямала разговор, а отстрана нищо подобно не съм чула.

— Родителите ти позволиха ли да ушиеш знамето?

— Не, те не ми позволяваха, но аз го уших против тяхното желание.

— Говори истината, иначе и тях ще повикам тук.

— Можете да ги повикате, но по ваша заповед моят баща няма да дойде.

— Защо мислиш, че няма да дойде?

— Защото сега го няма в града.

— А где се намира сега?

— На оня свят.

— По какъв начин човек с тяло може да се намира на онзи свят? Това е нещо неразбрано.

— Попитайте Хафъз паша, той ще ви каже.

— Добре, ние ще го запитаме, а ти започвай да разправяш за всичко!

— За какво?

— За всичко, което знаеш.

— Мюдюр ефенди, аз зная много, защото съм чела всякакви книги, но какво да ти разправям? Ти нищо няма да разбереш…

— Освен книгите нищо ли не знаеш?

— Повече нищо.

— Не можеш ли да ми изброиш всички, които бяха в редовете на въстаниците?

— Не, не мога.

— Защо?

— Защото у нас нямаше нито един въстаник.

— Много приятно е да се слуша това — обади се военният следовател. — А кой тогава се е сражавал с нашата войска?

— С нея се сражаваше нашият народ.

— Е, това е много хубаво. А кои имена е носил този народ, който се е бил с нас?

— Да ги изброя не ще мога. Зная само, че голяма част беше от нашия град, а от други градове имаше само няколко души.

— Е, а ти беше ли в това число? — отново подхвана мюдюрът.

— На вас може би ще се стори странно, но аз ще ви кажа истината — бях!

— В такъв случай ти имаше ли сабля, пушка или револвер?

— Сабля и револвер имах, но пушка — не.

— Така ли въоръжена носеше знамето?

— Да, така въоръжена го носих.

— Казват още, че твоето знаме било много хубаво. Истина ли е това?

— Истина е. То струваше на моите съотечественици 4000 пиастра.

Полковникът стана от мястото си и я погледна с настоятелен поглед.

— По какъв начин — запита той — и на основание на каква заповед ти — жена — не си гледала своята работа, а преобърната на мъж си носила знамето и ходила да изкушаваш миролюбивия народ, да ободряваш въстаниците? Кажи, нещастнице, коя друга българска жена би се решила, подобно на тебе, тъй неразумно да пожертва живота си? Знаеш ли ти, че у мен има заповед от Пловдив да те хвана жива? Че в нея е писано да изпратя там „българската княгиня“ и че когато пристигнеш там, ще те обесят?…

Райна издържа неговия поглед и му отвърна гордо и на един дъх:

— Нека ме обесят! Да, истина е, че нито една жена не би се решила на това, което направих аз! Но без да гледате на това, вие избихте много жени, които не са ви направили никакво зло. Вие дойдохте не да усмирявате въстаниците, а да убивате невинните и да ограбвате техните имоти! Нима нещо ви е направил българският народ, на когото 500 години смучите невинната кръв, че сега, когато той въстана, за да се изтръгне от злодейските ви ръце, вие тъй зверски се разярихте?…

— Аз ще ти покажа и българския народ, и свободата!… — скочи мюдюрът. Двамата турци исполини изглеждаха вече разтреперани от безсилен гняв срещу малката девойка. Те нямаха власт да я разкъсат с ръцете си. Заповедта, получена от Пловдив, ги възпираше.

— Впрочем — каза мюдюрът — и без това, когато опиташ желязната връв, ти сама ще забравиш българския народ и неговата свобода!

Без да гледа колко нейните ръце са нежни и малки, той грубо ги свърза в железна верига, заключи я с кофар, хвърли края на веригата в ръцете на заптиите и викна:

— Водете я!…