Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (9)

Глава 7

Река Покомоук

— Каква според теб е вероятността Тед да стои настрани? — попита Реми, като дръпна стартера на извънбордовия двигател.

Сам се качи в скифа и го отблъсна с крак от дока.

— Мисля, че успях да му го внуша, но с него никога не се знае. Този магазин е животът му.

Предишната вечер, след като разпитваха Фробишър още половин час и се успокоиха, че вече знаят цялата история, Сам поръча сгъваемо легло от рецепцията и сложиха Тед да спи, порядъчно замаян от трите чаши бренди.

На следващата сутрин след закуска успяха да го убедят да замине някъде на почивка. Обадиха се тук-там и намериха една къща на брега на остров Фенуик, която беше на приятел на приятел. Надали някой ще успее да го проследи дотам. Дали Тед ще остане там, не можеше да се каже, но освен да го завържат, друго по-добро не им хрумна.

Въпросът за тях беше дали да се замесват в тази история. Отчасти поради характера си, отчасти поради твърдите си либерални убеждения, Тед категорично отхвърли идеята да сигнализират властите. Той нито харесваше, нито намираше полза от правителството и беше сигурен, че полицията просто ще запише показанията им и ще ги забута някъде, с което Сам и Реми не можеха да не се съгласят. И двамата се съмняваха, че похитителят е оставил следа.

Докато размишляваха над въпроса, Сам реши да продължат по първоначалния план и да се опитат да идентифицират миниподводницата в ръкава на реката, а после да се върнат към търсенето на съкровището на Пати Канън.

Реми запали двигателя и насочи скифа по течението. Моторът бръмчеше тихо в хладната утрин.

— Колко различно изглежда всичко на дневна светлина — каза тя, загледана в небето.

— Амин — отвърна Сам.

Дъждът беше спрял малко преди зазоряване и небето сега беше яркосиньо и осеяно с пухкави облачета. По бреговете чуруликаха птички и подскачаха от клон на клон. Реката под рехавата утринна мъгла беше гладка и спокойна, само от време на време се появяваха вълнички, когато някоя риба изскочеше на повърхността да улови невнимателна муха.

— Сам — обади се Реми, — казах ли ти колко много се гордея с теб?

— За какво? Че намерих тези кроасани сутринта?

— Не, глупчо. За снощи. Беше истински герой.

— Да, каза го вече. Благодаря ти. Не забравяй обаче, че имах фантастична помощничка. Нямаше да се справя без теб.

Реми сви рамене и се усмихна.

— Знаеш ли, изглеждаше много секси целият в кал и с това желязо в ръката. Като пещерен човек.

Реми се засмя.

— Съжалявам за пуловера ти, между другото.

Кашмиренто й поло не беше оцеляло след снощното приключение, попило ясно изразената и незаличима миризма на мокра коза.

— Просто пуловер. Може да се замени… за разлика от някои други неща — каза Реми с топла усмивка.

— Аз ли не знам — отвърна Сам.

 

 

— Предполагам, че си взел мерки да не се повтори? — попита Хедеон Бондарук.

Архипов стисна телефонната слушалка и кокалчетата му побеляха.

— Да. Трима от най-добрите ми хора вече са тук. Предполагам, че имат около един час преднина.

— Как се казват?

Както и беше предположил Архипов, откриването на спасителите на Фробишър се оказа сравнително лесна задача.

След като заместник-шерифът и шофьорът на пътната помощ си тръгнаха, Архипов полудотича, полудокуцука до най-близката ферма, където намери стар пикап „Шевролет“, паркиран зад обора, с ключовете на таблото. С него се върна в магазина на Фробишър и спря зад гаража, след което влезе и обърна всичко с краката нагоре, но за десет минути намери, каквото му трябваше. В органайзера на Фробишър имаше само няколко десетки имена, половината от които бизнес контакти. От останалите само осем бяха на двойки. Бързата справка в „Гугъл“ му даде нужната информация.

От къщата на Фробишър до гара „Грейхаунд“ в Принсес Ан бяха само пет минути с кола. Остави пикапа в една странична уличка, като изхвърли регистрационните табели в един контейнер за боклук под остатъци от мляно кафе и кофичка с пилешки кости от „KFC“.

Двайсет минути по-късно взе раницата си от гардероба и се регистрира в близкия мотел с друга шофьорска книжка и кредитна карта.

— Сам и Реми Фарго — каза той на Бондарук по телефона. — Те са…

— Знам кои са. Търсачи на съкровища, при това от добрите. По дяволите! Това е лош знак. Не са били случайно там. Явно Фробишър е разбрал какво е намерил и им се е обадил.

— Не съм сигурен. Доста хора съм разпитвал в живота си и познавам кога лъжат. Фробишър казваше истината, сигурен съм в това.

— Може и да си прав, но аз ще приема, че лъже. Приеми, че и Фарго търсят същото като нас, и направи, каквото трябва.

— Добре.

— Кога тръгваш?

— Лодката вече е готова. — Въоръжен с имената и характерните белези на Сам и Реми, той беше проследил кредитните им карти и беше разбрал, че са наели лодка в Сноу Хил. — Скоро ще ги настигна.

 

 

Сам старателно беше отбелязал местоположението на протока на картата, за да го намерят по-лесно. Снощният дъжд беше натрупал още клони в устието. Сега приличаше повече на ловно прикритие, стена от преплетени клони и листа, едновременно мъртви и зелени. Реми насочи скифа покрай купчината, после върза въжето за един от по-здравите клони. Оставиха лодката да се носи свободно, докато въжето се опъне, за да се уверят, че държи добре, и Реми слезе на брега. Сам заобиколи с плуване отстрани и й подаде двата брезентови чувала с екипировката им, после пое подадената му ръка и също се качи на брега.

Метнал по един чувал на всяко рамо, Сам тръгна през високите треви и храсти, влизайки на шест-седем метра навътре по брега, докато стигнаха до ръба на протока. Отляво през буйната растителност едва се виждаше купчината от клони и главният канал на реката. Както и предишния ден, ръкавът изглеждаше малко зловещо, като тунел от зеленина, отделен от целия свят.

Според Сам това усещане имаше нещо общо и с обраслия с водорасли перископ, който стърчеше от водата само на няколко крачки пред тях, като че ли някакъв праисторически змей бе подал глава на повърхността.

— Малко е призрачно, не мислиш ли? — прошепна Реми, свила ръце сякаш от студ.

— Доста — съгласи се Сам. Той пусна чувалите и потри ръце в доволно очакване. — Няма страшно, семейство Фарго са тук.

— Обещай ми нещо.

— Само кажи.

— След това отиваме на почивка. Истинска почивка.

— Вие избирате дестинацията, госпожо Фарго.

 

 

Първата им работа беше да слязат долу и да определят общото състояние на подводницата, да потърсят всички белези, които биха им помогнали да я идентифицират, и евентуално да намерят вход. Тази последна цел Сам все още не бе споделил с Реми, защото знаеше, че тя ще му забрани да влезе и трябваше да признае, че е права. Но той беше сигурен, че с уменията му на гмуркач и с надежден партньор като Реми може да се справи с всичко.

За целта бяха приготвили маска, плавници, водоустойчиви фенери с резервни батерии, четири макари здрави найлонови въжета и три храпови колела, за да осигурят подводницата, докато Сам я оглежда. Ако стигнеха дотам, разбира се.

Освен това предния ден той помоли Селма да му изпрати три допълнителни бутилки със сгъстен въздух, всяка от които стигаше за около шейсет вдишвания, тоест за две до пет минути.

— Познато ми е това изражение, Фарго — обърна се към него Реми. — Искаш да влезеш вътре, нали?

— Само ако е безопасно. Повярвай ми, Реми, снощи си взех дозата адреналин. Не възнамерявам да поемам никакви необмислени рискове.

— Добре.

Сам се плъзна по брега към водата и заплува към перископа. Хвана се за него и го подръпна. Изглеждаше здрав. Реми му хвърли две въжета и той ги върза около перископа. Реми взе краищата на въжетата, осигури ги към храповото колело, а после ги върза за близките дървета. Сам излезе на брега и двамата натегнаха въжетата. Той ги подръпна.

— Няма да мръдне. Добре, сега ще огледам набързо. Три минути, не повече.

— Искаш ли да…

— Шшшт! — прошепна той и сложи пръст на устните си.

Обърна се и се ослуша. Минаха пет секунди и в далечината се чу бръмчене на двигател на лодка.

— Идва насам — каза Сам.

— Рибари.

— Може би. Но след вчера…

Едно от нещата, които притесняваха Сам, беше близостта на подводницата до мястото, на което Тед каза, че е намерил парчето стъкло. Надали бяха свързани, но това не значеше, че нападателят няма да реши да претърси района.

Сам приклекна до един от чувалите, порови в него и извади бинокъл. Заедно с Реми изтичаха по брега към мястото, на което вързаха скифа. Коленичиха във високата трева и Сам насочи бинокъла нагоре по течението.

След няколко секунди от завоя на реката се появи моторница с четирима мъже в нея: един на кормилото, един на носа и двама на кърмовата палуба.

Белязаният.

— Той е! — прошепна Сам.

— Шегуваш се!

— Иска ми се да беше така.