Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (25)

Глава 23

Елба, Италия

Сам гледаше как бръмбара лази по пръста му и по опакото на дланта му. Побутна го с другия пръст към шепата си и се надигна.

— Странно нещо е историята — обърна се той към Реми, която снимаше океана далеч под краката им.

— В какъв смисъл?

— Този бръмбар. Може да се окаже, че има връзка с онзи, от който Наполеон е правил мастило.

— Наплю ли те?

— Засега май не.

— Селма каза, че мастилото е направено от плюещ бръмбар.

— Не схващаш мисълта ми. Къде ти е чувството за романтика?

Реми свали фотоапарата и го погледна строго.

— Извинявай — каза той с усмивка, — забравих с кого говоря.

— Много добре те разбрах! — Тя погледна часовника си. — По-добре да тръгваме, вече е почти три. А и слънцето здраво прежуря.

Вечерята с Ивет Фурние-Демаре снощи продължи до късно. Изпиха три бутилки превъзходно вино и на края тя успя да ги убеди да анулират резервацията си в хотела и да пренощуват при нея. На другата сутрин закусиха на верандата с кафе, кроасани, пресен ананас и пържени яйца по френски с праз, чушки и мента, след което се отправиха към летището.

По причини, които нито Сам, нито Реми можеха да отгатнат, дневните полети до и от Елба се изпълняваха само от една компания, „Интер Скай“, която обслужваше три града: Фридрихшафен, Мюнхен и Цюрих. Другите два превозвача, „Скай Уърк“ и „Елбафлай“, предлагаха повече летища за заминаващите, но само през три дни от седмицата. Затова двамата се качиха на самолет на „Ер Франс“ от Ница до Флоренция, после взеха влака до Пиомбино и накрая — ферибота до Рио Марина на източния бряг на Елба.

Колата, която взеха под наем — компактна „Ланчиа Делта“ от 1991 г., — бледнееше пред луксозния „Порше Кайен“, но имаше климатик, а двигателят, колкото и да беше малък, работеше без проблеми.

Следвайки указанията на Ивет, Сам и Реми поеха към вътрешността на острова, преминавайки през няколко стари тоскански селца — Толиати, Сивера, Сан Лоренцо. Пътят се виеше през тучни хълмове и лозя, все по-високо в планината, докато свърши в края на един нос в източната част на острова.

Ако не беше Наполеон, никой нямаше да е чувал за Елба, което според Сам и Реми беше срамота, понеже островът си имаше своя собствена уникална история.

Елба беше видяла немалко нашественици и завоеватели — етруски, римляни, сарацини. През единайсети век попаднала под егидата на Република Пиза. След това сменила владетелите си няколко пъти — къде с продажби, къде с анексии, за да свърши като протекторат на Италия през 1860 г.

Реми щракна още няколко снимки, после се качиха в колата и продължиха.

— Къде точно е бил Наполеон по време на изгнанието си? — полюбопитства Сам.

Реми прелисти пътеводителя, изпъстрен с листчета и бележки.

— В Портоферайо, на северния бряг. Имал две къщи: Вила Сан Мартино и Вила дей Мулини. Разполагал със свита от шестстотин до хиляда души и сам си присвоил титлата император на Елба.

— Присвоил си я или са го зашлевили през лицето с нея? След като голяма част от Европа е била в ръцете му, „император на Елба“ звучи доста подигравателно.

— Прав си. Още един интересен факт. Преди да замине за Елба, Наполеон се опитал да се отрови.

— Шегуваш се!

— Явно е държал отрова в малко шишенце, което носел на шията си — коктейл от опиум, беладона и кукуряк. Забъркал я, преди да поеме към Русия.

— Не е искал да попадне в лапите на казаците.

— Разбираемо. Те и досега не го харесват. Както и да е, изпил я, но отровата вече била на няколко години и била отслабнала. Цяла нощ се гърчил от болка на пода, но оживял.

— Реми, ти си богиня на познанието!

Без да му обръща внимание, тя продължи да чете:

— Това, за което историците не могат да постигнат съгласие, е как точно е избягал. По целия остров били разположени френски и пруски стражи, а близо до брега постоянно патрулирал британски кораб.

— Хитър дявол е бил Наполеон!

— Кола зад нас — каза Сам няколко минути по-късно. Реми се обърна и погледна през задното стъкло. На половин миля по-долу по планинския път се движеше кремаво „Пежо“. Изчезна от погледа им зад хълма и после пак се появи.

— Доста бърза.

Откакто напуснаха Бахамите, Сам и Реми бяха постоянно нащрек дали някой не ги следи, но до тук всичко беше наред. Проблемът на такъв малък остров като Елба беше, че входните пунктове са малко на брой, а богатството на Бондарук отваряше много врати пред хората му навсякъде по света.

Сам стисна здраво кормилото, местейки постоянно поглед от пътя пред себе си към огледалото за обратно виждане.

След няколко минути „Пежо“-то се появи зад тях и се приближи на няколко метра до задната им броня. Отражението на слънцето не позволяваше да видят хората вътре, но Сам все пак различи две фигури. И двете мъжки.

Той подаде ръка през прозореца и им даде знак, че могат да го задминат.

Но „Пежо“-то не се отлепваше от бронята им. После обаче внезапно се изнесе и започна да ускорява. Сам стегна крака си, готов да натисне спирачката. Реми погледна през прозореца; банкетът беше много тесен, след него идваше дълбока пропаст. Сто и петдесет метра по-долу пасяха кози, прилични на мравки. Колата се отклони леко вдясно и по вратата затропаха камъчета. Сам я върна на пътя.

— С колан ли си? — попита той, стиснал зъби.

— Да!

— Къде са?

— Идват!

„Пежо“-то се изравни с вратата на Сам. На мястото до шофьора седеше мургав мъж с извити мустаци, който гледаше право в него. Кимна веднъж любезно, после моторът изръмжа и колата изчезна напред след завоя.

— Приятелчета — издиша шумно Реми.

Сам отпусна хватката си около кормилото.

— Колко остава още?

Реми отвори картата и проследи пътя с пръст.

— Пет-шест мили.

Пристигнаха късно следобед. Кацнало на хълмовете на Монте Капанело и обградено от гори от борове и хвойна, селцето Рионел Елба с население деветстотин души се гушеше под сенките на замъка Волтерайо от единайсети век. В очите на Сам и Реми то беше образец за средновековно тосканско селце с тесни калдъръмени улички, сенчести пиаци и каменни балкони, отрупани с орхидеи и лавандула.

— Тук пише, че Рионел Елба е минната столица на Тоскана. Продължават да откриват кариери от времето на етруските.

Паркираха близо до килията на Санта Катерина и слязоха. Ивет им каза, че Умберто Чиприани мъжът, с когото трябваше да установят контакт, е помощник-уредник в Музея на минното дело. Реми се ориентира по картата и след десет минути застанаха пред музея.

— Дай да те снимам — предложи Сам, докато пресичаха пиацата. — Застани пред фонтаните.

Тя позира с усмивка, после се върна при Сам, който разглеждаше снимките на дисплея.

— Трябва да направим още една, Сам, малко не съм на фокус.

— Знам. Виж кой е на фокус. Усмихвай се и изглеждай доволна.

Реми се взря в снимката. На двайсет метра зад размазаната й фигура се виждаше муцуната на бежовото „Пежо“, подаваща се от тясна уличка. Мъжът зад кормилото ги наблюдаваше с бинокъл.