Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (44)

Глава 42

Тъкмо бяха стигнали до вратата, когато чуха ударите по портите на конюшнята. Двамата инстинктивно погледнаха назад.

— Колко според теб ще им трябва? — попита Реми, като бързо последва Сам в килера. Коленичиха до капака на пода.

— Трийсет секунди, докато почнат да стрелят, после още трийсет, докато им дойде акълът и се сетят да пъхнат нещо в процепа, за да вдигнат резето. Тоест, не повече от две минути.

— Планът, за който спомена…

— Скицата.

— Все тая. Да го чуем.

Обясни й за десет секунди.

— А може просто да избягаме по най-бързия начин.

— Има един съществен проблем: ако се окажат по-бързи, отколкото предполагам, ще ни хванат на скалите и ще ни отстрелят като гълъби. По моя начин поне ще имаме известно прикритие и може дори да успеем да ги отблъснем.

— Имаш право. Съгласна съм.

— Аз ще се заема с хардуера, ти събери материали. Ако го направим, както трябва, ще бъде достатъчно, за да ги забавим и евентуално даже да ги откажем.

— Вечният ми оптимист.

Сам се върна в склада за амуниции, взе стола от бюрото и го завлече в килера. Затвори вратата и заклещи стола под дръжката. Реми вече беше отворила капака и се спускаше надолу. Сам я последва и го затвори след себе си.

Водени от светлината на фенерчетата, двамата се заловиха за работа. Сам изтича до разклонението и започна да мести количките от мястото им покрай стената върху релсите, докато Реми бягаше към изхода на скалите.

Отдалеч се чу пукот от огнестрелно оръжие.

— Добро предположение! — извика тя от тъмнината.

— Надявах се да съм сбъркал… с три-четири часа — отвърна той, измествайки още една количка. Минута по-късно намести и третата. В това време Реми се върна с няколко маслени лампи в ръце. Метна по две-три във всяка количка със замах, така че да потече газ по дъното.

Откосите горе спряха.

— Започнаха да използват мозъците си отбеляза Сам.

Двамата заедно изтичаха по тунела, събирайки още дузина лампи, после се върнаха и ги нахвърляха в количките.

— Сега подпалки — каза Реми и започнаха да събират всичко, което може да гори: от дървени кутии за инструменти до обувки, гащеризони и въжета. Върнаха се и разделиха плячката в трите колички.

— Усещаш ли? — попита Реми.

Сам вдигна очи и за първи път почувства, че откъм входа при скалите се носи лек ветрец.

— Имаме късмет.

С помощта на швейцарското си ножче той наряза три фитила от гащеризоните, върза по един възел в края на всеки и ги накисна в дъното на първата количка.

— Ще чакаме или… — В този момент се чуха глухи удари откъм помещението горе. — Забрави, че съм питала.

Докато Реми държеше трите фитила, Сам ги запали със запалката си. Когато се разгоряха добре, тя подаде два на Сам, който ги хвърли в първите две колички, а тя метна своя в последната.

Дръпнаха се назад, но нищо не се случи.

— Хайде де… — измърмори Реми.

— От това се страхувах. Маслото може да е гранясало.

Чу се звук от разбиване на дърво и грубо отваряне на врата.

Сам гледаше количките, а брадичката му трепереше от гняв.

— По дяволите!

В този момент една от количките избухна в пламъци и запуши в черно. След секунди другите две колички също се разпалиха и към тавана се издигна гъст облак от дим. Ветрецът започна да го носи по страничните тунели.

Кашляйки и с насълзени очи, Сам и Реми се отдалечиха от количките.

— Ако това не ги забави, не виждам какво би могло — каза Сам.

— Може ли най-после да си тръгваме от това парти?

— След вас, мадам.

Изтичаха до края на тунела и се спряха на изхода. Навън мъглата се беше вдигнала и мостът беше леко осветен от луната. Вълните обливаха скалите. Въпреки вятъра облакът от дим слизаше към тях от другия край на тунела, носейки със себе си звуци от кашляне.

— Щом стигнем до водата, ще се оставим на течението. Би трябвало да се движи от север на юг покрай брега. Балаклава е на по-малко от пет километра оттук. Там ще излезем на брега.

— Добре.

— У теб ли е разпечатката?

Реми потупа роклята си на кръста.

— В пълна безопасност.

Сам надникна през ръба. В този момент в скалата до него се удари куршум. Той се метна назад и двамата залегнаха.

— Какво…?

— Долу има патрулна лодка — каза Сам, — точно под стъпалата са.

— Капан.

— Дяволски! Хайде!

Той помогна на Реми да се изправи и двамата хукнаха обратно през тунела.

— Ще ме осветлиш ли?

— Няма време! Ще разбереш! Само тичай след мен.

С всяка следваща стъпка димът се сгъстяваше, докато от фенерчетата вече нямаше полза. Хванати за ръце, двамата продължаваха да тичат с приведени глави и присвити очи.

— Почти стигнахме — извика Сам, като протегна свободната си ръка напред.

Кашлянето се чуваше съвсем отблизо, сякаш от всички посоки. Някакъв глас каза нещо на руски, друг глас отговори пресипнало на английски: „Назад… всички назад!“

Сам се спъна и падна, увличайки Реми със себе си. Изправиха се и продължиха. Ръката му попадна на нещо горещо и той рязко я дръпна. Падна на колене и дръпна Реми до себе си. Някъде наблизо множество обувки скърцаха по чакъла. Лъч от фенер проряза димната мъгла, после изчезна.

— Какво става? — прошепна Реми.

Вместо отговор Сам почука една от количките с кокалчета.

— Свали сакото.

Тя се подчини. Сам мушна ръце в ръкавите отвън навътре, после направи основната му част на топка.

— Готварски ръкавици — обясни той.

Реми схвана.

— Дълбочинна бомба?

— Именно.

— Умникът ми.

— Когато я подкарам, ти почни да буташ отзад.

— Добре.

Сам заобиколи количката от другата страна, разкрачи се, сложи ръцете с ръкавиците върху стоманата и натисна. Количката не помръдна. Опита пак. Нищо. Чу метално тракване, после шепота на Реми: „Спирачката на колелото. Опитай пак“.

Сам си пое дълбоко въздух, стисна зъби и натисна отново. Количката се понесе напред със стоманен писък. В тунела ехтяха изстрели, но той не им обръщаше внимание. Мина покрай Реми и тя се залепи зад него, притиснала ръце в гърба му. Количката бързо набираше скорост. Раздухани от вятъра, пламъците и димът се носеха над главите им като опашка на комета.

Изведнъж димът се разреди. Пред очите им се разкри входът на тунела на пет-шест метра от тях.

— Спирачки! — извика Сам и се отпусна назад, вкопавайки пети в чакъла. Реми го хвана здраво през кръста и направи същото. Общата им тежест започна да забавя количката. Входът бързо се приближаваше. Три метра… един метър… Сам бързо изчисли наум скоростта, прецени, че е подходяща, и пусна количката. Двамата залитнаха назад и паднаха един върху друг, вдигайки очи тъкмо навреме, за да видят как горящата количка бавно излита от входа на тунела.

Последваха три секунди тишина, после оглушителен удар.

Сам и Реми допълзяха на четири крака до входа и погледнаха надолу. Патрулната лодка, обхваната от пламъци, тежко се беше наклонила наляво, а от голямата дупка в пода й бликаше вода. След няколко секунди на повърхността се показаха две глави; едната започна бързо да се отдалечава, другата остана неподвижна. Лодката започна да потъва — първо с кърмата, после цялата изчезна под водата.

— Право в десетката — каза Реми, като падна по корем и изтощено въздъхна. Сам я последва. Гъстият черен дим над главите им излизаше от тунела и се понасяше над моста.

— Е, може да се каже, че вече окончателно злоупотребихме с гостоприемството на това място. Какво ще кажеш да приключваме за тази вечер?

— Да, моля те.