Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (10)

Глава 8

— Скифът! — тихо и пресипнало каза Сам. — Бързо!

Той се плъзна по корем по брега към водата. Четвърт миля нагоре по течението Белязаният обърна моторницата към устието на друг ръкав, който човекът, стоящ на носа, оглеждаше с бинокъл. Сам чу гласа на Белязания, последван от отговор: „Нет!“. Чудно, още руснаци.

Сам заплува към мястото, където върза фалина на скифа, бързо го отвърза, заплува назад и се хвана за кнехта. Надзърна през рамо. Белязаният обръщаше моторницата към тях.

— Сам…

— Виждам ги.

Той уви фалина около юмрука си и Реми му помогна да излезе на брега.

— Дърпай — прошепна той, — дърпай силно!

Двамата задърпаха заедно. Носът на скифа се удари в брега, после лодката започна бавно да се плъзга нагоре по склона.

Моторницата беше на триста метра от тях. Вниманието на мъжете в нея беше насочено към отсрещния бряг, но Сам знаеше, че всеки миг ще се обърнат насам. Само един случаен поглед и с тях е свършено.

— Дърпай, Реми!

Отново се напънаха с всички сили. Сам се разкрачи и заби пети в земята, дърпаше толкова усилено, че жилите на врата му изпъкнаха. Носът на скифа се появи над ръба на брега, но вън от водата и теглен от гравитацията, моторът оказваше значителна съпротива. Лодката се плъзна педя назад.

— Още веднъж! — каза Сам. — На три. Едно… две… три!

Скифът се плъзна нагоре и се качи върху равната земя. Сам и Реми бързо го издърпаха във високата трева.

— Залегни, Сам.

Реми падна по корем и Сам веднага я последва. Двамата замръзнаха, опитвайки се да успокоят дишането си.

— Мислиш ли, че успяхме? — попита тя.

— Скоро ще разберем. Ако стане напечено, искам да тичаш колкото можеш по-бързо. Бягай към гората и не поглеждай назад!

— Не, Сам…

— Шшшт!

Ръмженето на моторницата се усилваше с всяка секунда, сякаш идваше право към тях. Чу се гласът на Белязания:

— Нещо?

— Нищо. А те с какво са все пак?

— Със скиф, около дванайсет фута дълъг.

— Не може да са от тази страна, трябва да са от другата. Там има много канали, в които да се скрият.

Ревът на моторницата започна да заглъхва, докато се превърна в далечно ехо.

— Влязоха в друг канал — каза Сам, като се надигна на колене и надникна над тревата. — Да, не се виждат. Махнаха се.

Реми легна по гръб и въздъхна.

— Слава Богу!

Сам легна до нея. Тя сгуши глава на рамото му.

— Какво ще кажеш? — попита той. — Оставаме или си тръгваме?

Тя изобщо не се поколеба.

— Стигнахме чак до тук, срамота ще бъде да оставим загадката неразплетена.

— Това е жената, която обичам.

— Безразсъдна и заблудена?

— Не, смела и решителна.

— Не по врат, а по шия…

— Хайде! Да се залавяме за работа!

 

 

Сам плю върху маската, потопи я във водата, после я нагласи на главата си. Реми стоеше на брега с ръце на хълбоците, а на лицето й беше изписана тревога.

— Само ще огледам — увери я той. — Ще пестя въздух в случай, че има възможност да влезем вътре. Не че ще се случи, но ако подводницата помръдне в посока към мен, докато съм долу, просто завърти храповите колела, докато отново се изправи. Ако не се върна до… четири или шест часа, тогава може да се тревожиш.

— Много смешно!

— Дръж фронта, ей сега се връщам!

Сам светна фенера, пое дълбоко въздух и се гмурна под водата. Заплува надолу с протегната лява ръка. Почти веднага пълната с водорасли вода стана тъмнозелена и видимостта спадна до метър — метър и нещо. Пред лъча на фенера танцуваха утайки и части от растения, които го караха да се чувства като в кошмарно стъклено кълбо със сняг.

Ръката му докосна нещо твърдо — корпуса. Сам продължи да се спуска, следвайки извивката му, докато фенерът не освети дъното на канала. Килът опираше върху няколко потънали трупи и макар да не изглеждаше добре, беше достатъчно стабилен. Сам изпита облекчение, че подводницата няма да се обърне отгоре му. Дробовете му вече пареха и той излезе на повърхността.

— Всичко наред ли е? — попита Реми, щом той си пое дъх.

— Да, добри новини. Подводницата стои що-годе изправена. Хайде, слизам пак!

Сам се гмурна отново, като този път се опита да прецени ширината на корпуса. Стигна до кила и се насочи към кърмата. Около средата се натъкна на някаква скоба, която стърчеше от корпуса и го опасваше по дължина. За момент мозъкът му отказа да възприеме това, което стоеше пред очите му. Виждал го е и преди… на една снимка при предишно проучване. Когато отговорът се проясни в главата му, усети, че коремът му се свива.

Това беше рамка за торпедо.

Сам спря да плува и насочи фенера към дъното, оглеждайки го с нови очи. Възможно ли е някоя от тези привидно безобидни трупи да се окаже нещо съвсем друго?

Продължи да плува към кърмата. Фенерът освети издължения край на подводницата, до който стърчеше хоризонтална плоча. Стигна до нея и заплува нагоре покрай корпуса, докато и последното парче от мозайката не дойде на мястото си. В задната част на корпуса имаше тръба, висока около четирийсет и пет сантиметра и широка колкото човешки рамене.

Входният люк.

Сам изскочи на повърхността и заплува към брега. Реми му помогна да излезе. Той свали плавниците и маската. Трябваха му няколко секунди да събере мислите си.

— Е? — не се стърпя тя.

— В един от чувалите има папка. Би ли ми я донесла?

Тя се върна след половин минута. Сам я запрелиства, после извади един лист и го подаде на Реми.

— Молх — прочете тя. — Какво, за бога… — Замълча и продължи да чете. — „Молх“ означава „саламандър“ — каза той. — Клас торпедни миниподводници, произвеждани в нацистка Германия през 1944-та.

 

 

Построена за Кригсмарине от бременската фирма „А. Г. Везер“, „Молх“ била рожба на мисълта на д-р Хайнрих Дрегер. Трийсет и пет фута дължина, три фута от палубата до кила и шест фута ширина, „Молх“ била предназначена да пренася екипаж от един човек и две торпеда G7e на дълбочина сто и двайсет фута и разстояние до петдесет морски мили при максимална скорост под вода три възела — умерен човешки ход.

Като оръжие за нападение и „Молх“, подобно на останалите немски миниподводници, в общи линии претърпяла неуспех: била трудно управляема, почти невъзможна за потапяне и с толкова ограничен обхват, че била изцяло зависима от помощни съдове.

— Сигурен ли си, Сам?

— Сигурен съм. Всичко съвпада.

— И как се е озовала тук?

— Е, това не знам. Доколкото съм чел, тези подводници били използвани само в Холандия, Дания, Норвегия и Средиземноморския регион. Няма абсолютно никакви сведения „Молх“ да са стигали толкова на запад.

— Колко такива е имало?

— Почти четиристотин, като повечето били изгубени — потънали или изчезнали. Били са капани на смъртта, Реми! Само най-лудите се съгласявали да влязат в миниподводница.

— Каза, че имали екипаж от един човек. Нали не мислиш…

— Няма да разберем, докато не вляза вътре.

— И другата прекрасна думичка, която спомена — торпедо.

— Това е рискованата част. Вътрешното ми чувство казва, че бурите в течение на последните шейсет години са изтласкали подводницата толкова нагоре по реката. Вероятно и двете торпеда — ако изобщо е имала такива — отдавна са паднали.

— Е, това е известна утеха. Освен за нещастния рибар, който някой ден ще улови някое от тях.

— Ще се наложи да уведомим някого за това — бреговата охрана или военноморските сили. Как ще се справят те, нямам представа.

— Всяко нещо с времето си.

— Правилно. А сега, стъпка номер едно: да се уверим, че подводницата не стои върху две шейсетгодишни торпеда.