Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (21)

Глава 19

Холков и хората му си тръгнаха. Сам даде знак на Реми да го последва и заслиза по въжето. После кимна на Реми и тя скочи на пътечката, а той — след нея. Коленичиха един до друг.

— Дали говореше сериозно? — прошепна Реми.

— Съмнявам се, че имат толкова експлозиви, че да ни погребат живи, но със сигурност могат да затворят главния вход. Ти провери ли за отверстие там горе? — попита той, като посочи с глава коренищата.

Тя кимна.

— Има само малка пукнатина — няколко сантиметра широка, а до повърхността са към два метра.

— Но видя дневна светлина?

— Да, слънцето тъкмо залязваше.

— Добре, може да не е изход, но поне имаме въздух. Само че взеха проклетата бутилка.

— Дай да се грижим за проблемите един по един, Сам!

— Права си. Да излизаме оттук, преди…

В този момент откъм първата зала се чу тътен, последван от още два.

— Залегни!

Сам натисна Реми към дъските на кея и легна върху нея. След няколко секунди почувстваха как ги удря хладен въздух. През тунела нахлуха облаци прах, които изпълниха цялата зала, а по-тежките частици се посипаха върху тях като дъжд. Сам и Реми вдигнаха глави.

— Най-после сме сами — промърмори Реми.

Сам се ухили, стана, изтупа се и й помогна да се изправи.

— Искаш ли да поостанем?

— Не, благодаря.

— Тогава да отиваме в спасителната си шушулка.

Реми сложи ръце на хълбоците си.

— За какво говориш?

Сам свали фенера от колана и освети корпуса на подводницата.

— За това!

— Обясни ми, Фарго!

— За всеки случай ще проверя, но най-вероятно няма да можем да излезем, откъдето влязохме. Никой не знае къде сме, така че не можем да разчитаме някой да ни намери. Значи остава ни една възможност: надолу по реката.

— А, онази река, която уби единия от хората на Холков и го завлече в ада? За нея ли говориш?

— Трябва да отива някъде. Тунелът е почти пет метра в диаметър, а водата се движи бързо и стабилно. Ако някъде се стеснява, щяхме да забележим обратно течение или следи от приливи по стените. Повярвай ми, тази река се влива в нещо — или над земята в някое езеро, или в друга морска пещера.

— Сигурен си в това?

— Общо взето, да.

— На това му се казва субективна преценка. — Реми прехапа устни. — А какво ще кажеш да използваш магичните си инженерни способности и да взривиш един от резервоарите, за да пробиеш дупка в тавана?

— Мощността няма да стигне, а пък може да съборим тавана върху главите си.

— Вярно. Ами ако изчакаме да се съмне и запалим коренищата? Ще подадем димен сигнал… — в мига, в който го изрече, Реми почувства абсурдността на думите си и се намръщи. — Забрави, ще се задушим, преди да пристигне помощ!

— Занимавала си се с пещерно гмуркане не по-малко от мен. Разбираш от геология. Тази река е най-добрата ни възможност. Единственият ни шанс, Реми!

— Добре. Има обаче един проблем: шушулката е пълна с вода и се намира на пет метра под водата.

— Да, това е проблем…

След като се увериха, че входът на основната зала наистина е затрупан, двамата се върнаха в залата с подводницата и се заловиха за работа. Първата им задача беше да извадят екипировката си от дъното, а после да претърсят щайгите на Кригсмарине за всякакви неща, които можеха да им влязат в работа. Освен сандъче, пълно с ръждиви инструменти, намериха четири маслени лампи и дузина свещи, които се запалиха само щом ги близна пламъчето от запалката на Сам и обляха с жълтеникава мъждива светлина кея и водата наоколо. Докато Реми преглеждаше останалото оборудване и сандъчето с инструменти, Сам стоеше на ръба на кея и гледаше към водата.

— Добре — каза Реми, — имаме две бутилки с въздух, едната на две трети, другата пълна догоре, два работещи фенера с неясно колко заредени батерии, фотоапаратът ми е прострелян, но бинокълът е наред, револверът е сух, но не гарантирам за мунициите, две манерки вода, малко подгизнала телешка пастърма, аптечка за първа помощ, твоят мулти инструмент „Гербер Нотилус“, един сух сак в добро състояние и още един, който прилича на швейцарско сирене и накрая, два мобилни телефона сухи, работещи, заредени почти докрай, но напълно безполезни тук.

— А моторът?

— Подсуших го, доколкото можах, но няма да разберем дали работи, докато не го изпробваме. Резервоарът няма дупки и вентилите са затворени, така че според мен е добре.

Сам кимна и пак се обърна към водата. След десетина минути се прокашля и каза:

— Добре, можем да го направим!

После отиде и седна до Реми.

— Да чуем — обърна се към него жена му.

Сам започна да обяснява. Когато свърши, Реми сви устни, наклони глава и кимна.

— Откъде започваме?

 

 

Сам започна с тръпки на напрежение и клаустрофобия. Нямаше проблем нито със затворените пространства, нито с водата, но двете на едно място определено го притесняваха.

Отначало направи няколко пробни гмуркания само с маска и колан, за да разшири дробовете си, после излезе на повърхността и цяла минута прави упражнения за дълбоко дишане, за да насити кръвта си с кислород.

След това си пое дълбоко въздух и се гмурна до дъното. Протегна фенера пред себе си, провря се през люка на подводницата, обърна се и заоглежда задната й част. От беглото си запознанство с подводниците на Кригсмарине покрай откритието в река Покомоук беше научил, че в предния отсек на „Мардер“ има само седалка и елементарни контролни лостове за насочване и потапяне на съда. Клапите за водата, които търсеше, трябваше да се намират в задната част. Сам се придърпваше и изтегляше по тръбите във вътрешността на кухото торпедо. Струваше му се, че стените на този цилиндър се затварят над него, мракът и водата го притискаха и смазваха. В гърдите му се настани парещо кълбо от страх. Опита се да го потисне и да се съсредоточи: „Клапите, Сам, търси клапите!“

Лъчът на фенера шареше наляво-надясно. Търсеше лост, ръчка, нещо, което да напомня по форма на… Внезапно видя това, което му трябва точно пред себе си. Протегна ръка, стисна го и дръпна силно. Никакъв резултат. Сам извади ножа, вклини го между лоста и корпуса и напъна отново. С пулсиращи дробове той се обърна към другата клапа, повтори процедурата, а после се оттласна към повърхността.

— Добре ли си? — извика Реми.

— Дефинирай „добре“ — със задъхване рече Сам.

— Да не си смъртно ранен.

— Тогава значи съм добре.

Изпълнението на следващата част от плана им отне близо три часа. По-голямата част от времето прекараха в разплитане и сплитане на въжето, останало от германците. Почти половината от него беше толкова прогнило, че Сам не би му се доверил за нищо на света. Беше обяснил на Реми, че имат само един опит. Ако не успеят, ще се наложи да прибегнат до идеята й за димния сигнал и да се надяват, че някой ще ги открие, преди да се задушат.

Около два през нощта, според часовника на Сам, бяха почти готови. Застанаха на ръба на кея, наслаждавайки се на произведението си.

Две четворни въжета, едното вързано към носа на подводницата, а другото — към кнехтовете на кърмата, се издигаха от водата към тавана, където превъзходната катерачка Реми ги беше промушила през болтовете на пътечките. От там въжетата се спускаха надолу, за да бъдат вързани към стоманеното въже под дъските на пътечките. Вертикалните стоманени въжета бяха свързани през средата с прилежно изплетена паяжина от въжета. Към едно от тях — най-далечното, Сам бе осигурил една от бутилките с въздух.

— Да преговорим — започна Реми, — ти прострелваш бутилката, експлозията къса стоманените въжета, пътечката пада, подводницата изскача на повърхността и водата се оттича. Така ли беше?

— Горе-долу, да… Бутилката няма да експлодира, а ще излети като ракета. Ако съм я вързал, както трябва, усукващият момент ще скъса отслабените въжета. Оттам нататък всичко е математика и теория на хаоса.

Сам се беше напрегнал здраво, докато успее да прецени тежестта на подводницата и водата в нея, както и общата тежест на пътечките и здравината на въжетата. После с ръждясалата, но все още годна за употреба ножовка, която намериха в сандъчето с инструменти, той преряза до средата единайсет от осемнайсетте вертикални въжета на пътечката. Сега не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че изчисленията му са верни.

— И на гравитация — додаде Реми и мушна ръката си в неговата. — Независимо от резултата, аз се гордея с теб, Фарго! — После му подаде револвера. — Капанът е твой! Честта също!

Двамата се скриха зад щайгите, които струпаха в далечния край на кея, и се увериха, че са плътно скрити, с изключение на малкия процеп, през който трябваше да стреля Сам.

— Готова ли си? — обърна се той към жена си. Реми запуши с ръце ушите си и кимна.

Сам подпря ръката си, в която държеше пистолета, прицели се и дръпна спусъка.

Изстрелът беше последван от незабавно изсвистяване, присветване, стържене на стомана и оглушителен плисък.

Двамата с Реми подадоха глави над укреплението си, но в продължение на цели десет секунди не успяха да видят нищо, освен мъгла. Въздухът бавно се изчисти. Измъкнаха се, отидоха до ръба на кея и погледнаха надолу.

— Въобще не съм се съмнявала — измърмори Реми с усмивка.

Миниподводницата UM-77, клас „Мардер“, която беше прекарала последните шейсет години от живота си на дъното на морската пещера, сега се поклащаше на повърхността, а от клапите й шуртеше вода.

— Прекрасно! — успя да промълви Сам.